Б. Стругацки

“ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ БОГ”




Може ли този роман да се счита произведение за Светлото Бъдеще ? В някаква степен да, несъмнено. Но в съвсем незначителна степен. В общи линии, този роман претърпя няколко съществени изменения по време на създаването си. Той започна ( на ниво замисъл ) като весел, чисто приключенски, мускетарски роман.
1.02.1962- АС ( Аркадий Николаевич Стругацки ): “Моля да ме извиниш, но аз включих ( в плана за 1964 на Детгиз – Руското държавно детско издателство ) “Седмото небе”- повест за наш наблюдател на чужда феодална планета, където има два вида разумни същества. Обмислих плана на книгата, получава се остросюжетна шега, може и много весело да излезе, с всичките му там приключения и майтапи, с пирати, конкистадори и пр. , даже и с инквизиция”.
Сама по себе си идеята за “наш наблюдател на чужда планета” възникна още когато писахме “Опит за бягство”. Там помеждудругото се споменава някой си Бени Дуров, който така и работи наблюдател на Тагора. Идеята ми се мярна само за малко ( не бях имал такава дотогава ), но не пропадна безследно. Сега обаче дойде и нейният ред, макар и тогава все още слабо да си представяхме всички възникващи от това възможности и перспективи.
Защо заглавието “Седмо небе” не беше поставено над ненаписана повест за магьосници, нито над ненаписана повест за “нашия шпионин на чужда планета” става ясно от писмото на АС, голяма извадка от което не мога да се въздържа да не цитирам тук, за да може читателят да добие представа колко много могат да се различава първоначалният авторски замисъл от окончателният вариант.
Писмото не е датирано, то очевидно се отнася към средата на март 1963.
“Съществува някъде планета, точно копие на земята, може би с известни разлики, в епохата непосредствено преди Великите географски открития. Абсолютизъм, весели пияни мускетари, кардинал, крал, метежни принцове, инквизиция, матроски кръчми, галеони и фрегати, красавици, въжени стълби, серенади и пр. И ето, че в тази страна ( смесица на Франция с Испания или на Русия с Испания ) нашите земляни, отдавна вече абсолютни комунисти, подхвърлят “кукувиче яйце”- млад напет красавец с ееей такъв юмрук, отличен фехтовчик и пр. В частност подхвърлят го не генерално “всички” земляни, а само, да кажем, московското историческо общество. Отиват при кардинала и му казват: “Така и така, няма да разбереш причината, но ние ти оставяме ей тоя тук хубавец, ще го пазиш от беди, ето ти едно чувалче злато, а ако нещо му се случи, мисли му, кожата жив ще ти съдерем.” Кардиналът се съгласява, приятелите оставят в орбита около планетата спътник-предавател, нашият човек по тамошната мода носи на главата си златен обръч с монтиран в него вместо елмаз - обектив на телепредавател, който предава на спътника - а същият на Земята - сцени из живота на феодалното общество.
След това героят остава сам на планетата, наема жилище при г-н Бонас и си прекарва времето в шлияене из града, разминаване с велможите по тесните криви улички, пиянстване по кръчмите, бой с шпаги ( но никого не убива- даже му е излязла слава за това ), задиря жените и пр. Тази част положително ще се получи добра, весела и смешна. Когато се катери по въжената стълба, от скромност закрива обектива с шапката си с перо.
А след това започва епохата на Великите географски открития. Връща се местният Колумб и обявява, че е открил Америка, прекрасна като Седмото небе страна ( оттам и името на романа- б.пр. ), но там няма как да се задържи колония - обитават я враждебни зверове, невиждани от тази страна на океана. Тогава кардиналът извиква нашия човек и му казва: помогни, ти можеш много, защо да се дават излишни жертви ? По – нататък е ясно. Нашия човек извиква помощ от Земята – танк със специална защита и десетина приятели с бластери, определя им среща на новооткрития бряг и отплува с галеони с войници. Пристига там, започва война, и се разбира, че тези зверове са също разумни същества. Историците са посрамени, извикват ги на Световен съвет и ги скастрят жестоко по партийному за цялата история. Това всичкото може да бъде написано весело и интересно, като „Тримата мускетари”, само със средновековната му там мръсотия и кал, както там са миришели жените, и във виното плували множество мъртви мухи. А пътьом трябва да се прокара идеята как комунистът, оказал се в тази среда, бавно, но сигурно се превръща в еснаф, макара и за читателите да си остава същият мил и добър другар комунист.
Наистина, всичко това е почти ТЯ, историята, но отчасти и не е, а в някой отношения е нещо съвършено различно. Такъв вид планове наричахме „здрав основен скелет”. Наличието на подобен скелет беше необходимо ( но не и достатъчно ) условие за започване на работата, поне през тази епоха от творчеството ни. По – късно се появи и още едно крайно важно условие – непременно е било необходимо да се знае „как се успокоява топката” – какъв ще бъде краят на замисленото произведение, какъв ще е последният ориентир по пътя на сюжета.
В началото на 60-те години още не проумявахме колко важно е това, и затова често рискувахме и често бяхме принудени изцяло да сменяме сюжета в движение. Както и стана със „Седмото небе”.
„Здравият основен скелет” на романа, предложен от АС, без всякакво съмнение беше добър и обещаващ прекрасно произведение. Но, явно още в ранния етап на обсъждане между нас като съавтори възникнаха определени различия в подхода, още не бяхме седнали на масата, за да започнем работа, и вече възниква дискусия, подробностите на която аз, разбира се, не помня, но общия й ход може да се проследи по откъсите от писмото на АС ( да припомня: писмата на БС, писани преди ’63-та, са – уви! – безвъзвратно изгубени. )
17.03.63 – АС: „ ... Целия ти план ще го изпълним за пет дни. Предварително искам да ти кажа, бледни пухкави мой брате, че искам да стане леко, спокойно – за „Седмото небе” говоря. Искам да пише как жените плакали, стените се стресяли от смях и петдесет негодяи се деряли „Бой ! Бой !” и нищо не могли да сторят на един комунист.”
Последната фраза е леко изменен цитат от любимата ни трилогия на Дюма, а като цяло става дума, очевидно, за това какъв точно ще е основният метод на работа над новия роман. БС си е имал собствени съображения по този повод. Какви именно, можем да предположим от следната извадка:
22.03.63 – АС: „ ... За „Наблюдателя” ( така преименовахме „Седмото небе” ). Ако толкова държиш в книгата да има остросюжетни размисли за смисъла на живота, ще имаш възможност да си излееш душата на хартия в „Дните на Кракена” и „Магьосници”. А аз бих искал да създам повест за абстрактното благородство, честта и радостта, такива, както у Дюма. И не смей да ми противоречиш ! Поне една повест да напишем, която не засяга пряко съвременните проблеми в чист вид. На колене те моля, мерзавец такъв ! Шпаги, шпаги ми трябват ! Кардинали ! Пристанищни кръчми !”
Цялата тази преписка се водеше на твърде интересен вътрешнополитически фон. В средата на декември 1962-ра ( не помня точната дата ) Хрушчов посети изложба на съвременно изкуство в Московския Манеж. Насъскан ( според слуховете - от Иличев, който тогава беше глава на идеологическата комисия на ЦК ), разяреният вожд, велик специалист ( разбира се от само себе си ) по въпросите на живописта и изящните изкуства изобщо, та той летял по коридорите на изложбата и ( пак според слуховете ) крещял: „ Посерковци! За кого работите ? Чий хляб ядете ? Педерасти ! За чий сте го намацали всичкото това, мазачи такива ? ” Тропал с крак, лицето му се наливало с черна кръв, и пръскал слюнка на два метра околовръст ( тогава и по този повод се роди известният анекдот, в който озверелият Никита – кукурузчик, загледал се в някакво уродливо изображение в рамка, реве като недоклан: „ А какъв е тоя гъз с уши ?! – на което му се отговаря с трепет: „Това е огледало, Никита Сергеевич.”
Всички без изключение средства за масова комуникация моментално се нахвърлиха да плюят абстракционизма в изкуството, сякаш последните десет години специално са се подготвяли, трупали са материали само това и са чакали, да им разрешат, най – накрая, да се изкажат по тази жизненоважна тема.
И това беше само началото. На 17-ти декември в Домприема на Ленинските хълмове се състоя среща на ръководителите на Комунистическата партия и Съветското правителство с дейци на литературата и изкуството. Брежнев, Воронов, Кириленко, Козлов, Косигин, Микоян, Полянский, Суслов, Хрушчов и други от най – маститите държавни литературоведи, заедно с народни изкуствоведи, се събраха на едно място, за да „ изкажат своите забележки и пожелания по въпросите на литературата и изкуството.”
Съображеният бяха изказани. Пресата вече не ревеше, тя буквално виеше: „НЕ МОЖЕ ДА ИМА КОМПРОМИСИ”, „ОТГОВОРНОСТТА НА ХУДОЖНИКА”, „СВЕТЛИНАТА НА ЯСНОТАТА”, „ОКРИЛЯЩА ГРИЖА”, „ИЗКУСТВО И ЛЪЖЕ – ИЗКУСТВО”, „ЗАЕДНО С НАРОДА”, „НАШИТЕ СИЛА И ОРЪЖИЕ”, „ИМА ТАКАВА ПАРТИЯ, ИМА ТАКОВА ИЗКУСТВО”, „ПО – ЛЕНИНСКИ”, „ЧУЖДИ ГЛАСОВЕ”...
Все едно се пукна завехнал гноен цирей. Гной и мръсна кръв заливаха страниците на вестниците. Всички онези, които през последните години на „разведряването” бяха попритихнали ( както ни се струваше ), бяха свили платна, ослушвайки се изплашено в очакване на немислимото, невъзможното, невероятното – на възмездие за миналото, всички тези злодеи, породени от сталинщината и беровщината, с ръце до лактите в кръвта на невинните жертви, всички тези скрити и открити доносници, идеологически хамелеони и лицемерни доброжелатели, всички те отведнъж изскочиха из своите укрития, всички се оказаха отведнъж енергични, ловки, умели хиени на перото, алигатори на пишущата машина. МОЖЕ!
Но това все още не беше всичко. На 7–ми март 1963-та в Кремъл „обменът на мнения по въпросите на литературата и изкуствата” продължи. Към познавачите на изящните изкуства се присъединиха Подгорни, Гришин, Мазуров. Обменът на мнения трая два дни. Воплите на пресата още повече се усилиха, макар да изглеждаше, че няма накъде повече да се усилват. „ВЕЛИЧИЕТО НА ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО”, „ПО – ЛЕНИНСКИ !” ( същото като преди, но сега с удивителна ), „ФИЛОСОФИЯТА НА ЗАПАДНОТО ИЗКУСТВО – ПУСТОТА, РАЗЛОЖЕНИЕ, СМЪРТ”, „ВИСОКА ИДЕЙНОСТ И ХУДОЖЕСТВЕНО МАЙСТОРСТВО – ВЕЛИКА СИЛА НА СЪВЕТСКИТЕ ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО”, „НЯМА ‘ТРЕТА’ ИДЕОЛОГИЯ”, „ДА ТВОРИМ В ИМЕТО НА КОМУНИЗМА”, „ДА ПРОСЛАВЯМЕ, ВЪЗПЯВАМЕ, ВЪЗПИТАВАМЕ ГЕРОИЗМА”. „СЛЕДВАЙ КУРСА !” ( числото на възклицателните знаци определно нараства ), „ТЪРСЕНИЯ В ПОЕЗИЯТА, ИСТИННИ И ФАЛШИВИ”, „ДА ГЛЕДАМЕ НАПРЕД”...

„Слънцето свети, но не грее, то не е беда,
Разля се пролетна, мръсна вода.
За радост голяма на едрия скот
Земята залива я кален потоп.

Това беше написано в отговор от Юлий Ким – незабавно и както винаги остро и безукорно точно:

Тъмна вода, пролетна вода,
Мътна, безпътна, разпътна вода.
Грабвайте мрежите, стопи се снега,
Лесно се лови риба в мътна вода !


От всички магнетофони, във всички кухни на интелигенцията звъняха неговите куплети, изпълнавани нарочно с приглушен и даже ласкав глас:

Ах, временце какво ! Не време, а мечта !
Как разкукуригаха се навред кочетата !
Такъв хор, като на двора,
Не съм слушал даже и в „Октомври” !

( под „кочета” тук трябва да се разбират, естествено, съратниците и сподвижниците на В. Кочетов, тогавашния главен редактор на върло просталинисткия вестник „Октомври”, отявлен сталинист, антисемит и мракобес, когото даже от време на време началството беше принудено да усмирява, за да се съхрани благоприличието на съветската система в очите на международното работническо движение. )
Започнаха с художниците – модернисти – Фалк, Сидур, Ернст Неизвестни – а след това, преди да мигне човек още, се нахвърлиха и на Еренбург, Виктор Некрасов, Андрей Възнесенски, Александър Яшин, и на филма „Заставката на Илич”. След това всички, които си нямаха друга работа, погнаха и Аксенов, Ертошенко, Саснорин, Ахмадулин и даже – но вежливо, с реверанс – Солженицин. ( Солженицин все още беше фаворит на Главния. Но цялата останала свита – боже мой, как само го ненавиждаха и се бояха от него. Царя дава, пъдаря не дава. )
С течение на времето гнойната война достигна и до нашия фронт, до тихия кръжок на фантастите. На 26-ти март 1963 г. се състоя разширено съвещание на отдела за научно – фантастична и приключенска литература на Организацията на московските писатели. Присъстваха: Георги Тушкан ( председателят на отдела, автор на ред приключенски произведения и на научно – фантастичния роман „Черният смерч” ), А. П. Казанцев, Георги Гурович, Анатолий Днепров, Роман Ким ( автор на повестите „Тетрадка, намерена в Сунчон”, „Момичето от Хирошима”, „Да се изгори след прочитане” ), Сергей Жемайтис ( завеждащ редакцията по научна фантастика в „Млада гвардия” ), Евгени Павлович Брандис, и много други. Ето показателен откъс от подробния отчет на АС по случая:

„И тогава започна най-страшното. Взе думата Казанцев. Първата половина от изказването му беше посветена на Алтов и Журавлев. Втората не я чух, защото вече не знаех къде да се дяна. Ето накратко какви бяха основните моменти в речта му: Алтовското направление във фантастиката, слава Богу, така и не е получило развитие. И това не е удивително, все пак съвестките фантасти са идейни хора. Алтов при едно съвещание от 58-ма година обвини „мен и Днепров” в това, че ние ( Днепров и той, Казанцев ) сме били буксували на единствената, омръзнала на всички тема – сблъсъкът на два свята. Не, другарю Алтов, тази тема далеч не ни е омръзнала, а Вие- вие сте безидеен човек ( стенографките записват трескаво. Въобще всичко това се записваше). В „Полигонът ‘Звездна река’” Алтов се изказва против постулата за скоростта на светлината на Айнщайн. Но през трийсетте години фашистите измъчвали и преследвали Айнщайм именно заради този постулат. Всички тези на Алтов така или иначе са маши в лапите на фашизма ( стенографките пишат! Не ми казвай, че преувеличавам, на мен самия ми се струваше, че сънувам ). Не стига това, но всички творби на Алтов са така далеч от реалнсотта, толкова пусти и лишени от жизнено съдържание, че той смело може да бъде наречен абстракционист в литературата, мазач, катранджия и пр.
По-нантатък съм спрял да следя речта. Изби ме студена пот. Всички седяха, като мъртви, вперили поглед към трибуната, никой не издаваше и звук, и тогава аз схванах, че за първи път в живота си се сблъсквам с Негове Величество Отмъстителния Идиот, с това, коеото е било някога през 37-ма и 49-та. Да взема да протестирам ? Ами ако никой не ме подкрепи ? Откъде да знам кой на кого е човек ? Ами ако всичко вече е утвърдено и съгласувано ? Обхвана ме ужасен страх, и неслучайно, аз и за тебе се боях. А след това изведнъж така освирепях, че вцепенението изчезна отведнъж. И когато Казанцев приключи, аз изкрещях: „Може ли!”. Тушкан, недоволно гледайки ме, каза: „Но моля, говорете.”
Стругацки: При цялото ми уважение към Александър Петрович трябва да протестирам. Алтова може да ни харесва или да не ни харесва, но помислете си какви ги приказвате ! Алтов бил фашист ! Та това е клеймо, това се стенографира, не сме в кръчмата, това е дявол на магаре, това е просто безобразие ! ( само толкова си спомням, общо пет минути ги редих такива ).
Секунда мъртва тишина. След това железният глас на Толи Днепров: „Аз от своя страна съм длъжен да заявя, че не си спомням Алтов някога да ме е обвинявал в пристрастие към „борбата на два свята”. Обвиняваше ме за това, че действащите лица при мен са не хората, а идеи и машини. Към Ким: и никакъв абстракционист не е той. Тъкмо напротив, когато беше у нас и видя картина на такъв, много я руга.”
След това всички зашушукаха, заговориха, Казанцев почна да е обяснява какво бил искал да каже, а аз, тресейки се от злоба, нищо повече не чувах. И когато всичко свърши, аз станах, изпсувах ( на майка, струва ми се ), и казах на Голублев: да се махаме от тук, тук се лепят клейма. Високо го казах. Слязохме в кръчмата, и там изжулихме една бутилка не помня какво.”
Сега, изглежда, на всички бяха лъснали бакиите.
Впрочем, никого не затвориха. Даже никого не изключиха от съюза на писателите. Още повече, че насред гнойния порой разрешиха да бъдат публикувани две или три статии с внимателни възражения и с изложение на личната ( а не партийната ) гледна точка. Въпросните възражения бяха моментално удавени в опровержения, но фактът, че въобще ги е имало показваше, че началството няма намерение да коли и беси.
И даже най-големият съветски драматург Анатолий Софронов ( на чийто малък пръст, да ме прощавате, никой не може да стъпи ) високомерно успокояваше наплашените писатели:

„Сега някои изказват опасения да не би да има извращения, да не затворят на някого устата. Няма на никого нищо да затворят, не се безпокоите. Нашата съветска власт е добра, човечна. Трябва да се работи добросъвестно, тогава всичко ще е наред.”

Но нас не толкова ни беше страх, колкото ни беше гадно. Беше ни тежко и кофти, като от махмурлук.
Никой в крайна сметка не разбра какво е предизвикало този стремителен гноен порой. Това ли, че властта си го изкраваше на своите за натрития си наскоро по време на Кубинската ракетна криза нос, или това, че положението в селското стопанство допълнително се е влошило, и че вече предсказваха в скоро време бой за хляб ( какъвто и наистина настана през 1963-та ). Или пък беше дошло времето да се покаже на самозабравилата се „интелигейнщина” кой е шефът тук и кои са неговите хора – не са г-н Еринбург, г-н Ернест Неизвестни, или подозрителния уважаем г-н Некрасов, ами са добрата стара гвардия, многократно препроверена, отдавна купена, сплашена, и вярна на властта до гроб.

Която и от тези версии да избере човек, или всичките заедно, едно ни стана, както се казва, безпощадно ясно: не трябва да храним илюзии. Нито надежди за светлото бъдеще. Управляват ни мракобеси и врагове на културата. Те никога няма да са на наша страна. Винаги ще са против нас.Те никога няма да ни позволят да говорим това, което мислим за правилно, защото те считат за правилно нещо съвършено друго. И ако за нас комунизмът – това е свят на свобода и творчество, за тях комунизмът е общество, в което народонаселението незабавно и с наслаждение изпълнява всички предписания на Партията и правителството.

Осъзнаването на тези прости истини, които тогава далеч не бяха толкова очевидни за нас, колкото са сега, беше като всяко осъзнаване на истината мъчително, но в същото време и благотворно. Хрумнаха ни нови творчески идеи, които настоятелно се нуждаеха от осъществяване. Започнатата от нас „весела, мускетарска история” ни се видя в съвсем нова светлина, и БС не се нуждаеше от дълги речи, за да убеди брат си в необходимостта да преработят „наблюдателя” из основи. Времето на „лекомислените историйки”, времето на „шпагите и кардиналите”, очевидно, отмина. А може би въобще и не беше настъпвало. Мускетарският роман трябваше, длъжен беше да стане роман за съдбата на захвърлена в мрака на средновековието интелигенция.

Из дневника на АС:

12-16-ти ( април 1963 ) бях в Ленинград. ( ... ) Съставих приличен план на „Наблюдателя” ( бивш. „Седмото небе” )...

13. 08. 63

„През юни приключихме „Трудно е да бъдеш бог”. Сега не знаем на кой да го дадем да го отпечата. В „Детгиз” няма да го вземат. Може би трябва да се пробваме в „Нов свят”...

Талка и не пробвахме да дадем ръкописа в „Нов свят”, но пък в тлъстото списание „Москва” - там опитахме. Безуспешно. Отта,м ни го върнаха с рецензия, помня, снизходително – отрицателна – в „Москва”, както се оказва, не печатали фантастика.

Въобще, романът предизвика противоречиви реакции у читателите. Особено озадачени бяха нашите редактори. Всичко в този роман им беше непривично, и се чу маса пожелания ( напълно дружески, съвсем не злобно – критически ). По съвет на И. А. Ефремов преименувахме министъра по охрана на короната в Реба ( преди това беше дон Ребия – твърде прозрачна анаграма ( с името на държавния глава и мракобес Берия – бел. пр. ). Освен това, наложи ни се изжяло да преработим целия текст, и да добавим цяла сцена, в кояото Арата Гърбавия иска от Румата мълнии и не ги получава. Поразително е, че така полученият роман премина през всички капани на цензурата без особени затруднения. Може би причината се крие в либерализма на тогавашното „младогвардейско” началство, или в адекватните действия на прекрасния ни редактор, Бел Григориев Клювой, или пък цялата работа беше в това, че имаше известен откат от наскорошната идеологическа истерия – враговете ни поемаха дъх и благодушно оглеждаха новозавоюваниете територии.

Впрочем, след излизането на книгата незабавно последва един вид реакция. Това беше първият случай, когато по нас стреляха с големите оръдия – академикът на Академията на Науките на СССР Ю. Францев обвини авторите в абстракционизъм и сюрреализъм, а почтеният събрат по перо В. Немцов – в порнография. За щастие, това беше времето, когато все още беше разрешено да се отговаря на подобни удари, и в своята блестяща статия „Милиардите граници на бъдещето” И. Ефремов се застъпи за нас. Пък и температурата на политическия дворцов дебат поспадна. С една дума, размина ни се. ( Идеологическата цензура още няколко пъти посръфа романа, но на фона на по-късните „Приказка за тройката”, „Хищните вещи на века”, „Охлюв по нанагорнището” той започна да изглежда безобиден и се превърна в образец за подражание. Стругацки вече и ги подкукуросваха – вижте значи, колко хубава книга е „ Трудно е да бъдеш бог”, защо и занапред не работите в тази насока ? ... )

Романът, трябва да се признае, се оказа сполучлив. Едни читатели намираха в него мускетарски приключения, други – твърда фантастика. На тийнейджърите се харесваше остросюжетната тематика, на интелигенцията – дисидентските идеи и антитоталираните изстъпления. В течение на десетки години във всички социлогически изследвания на този роман делеше първо-второ място с „Понеделник започва в събота”. До днес ( октомври ’97-ма г. ) той е излязал в Русия в титаж повече от 2,6 млн. Бройки, при това без да се считат съвестките издания на на езиците на народите на СССР. А при чуждестранните издания до ден днешен заема почетно второ място след „Пикник край пътя”. По мои данни той е излизал в чужбина в 34 издания, в 17 страни. В т.ч. – в България – 4 издания, Испания ( 4 ), ФРГ ( 4 ), Полша ( 3 ), ГДР ( 2 ), Италия ( 2 ), САЩ ( 2 ), Чехословакия ( 2 ), Югославия ( 2 ), и т.н.

Майкъл-Маршал Смит. За подмяна

Книгата е сайбър-пънк новелата, по която е създаден филмът „Островът”.

Преследван от демоните на миналото си като военен и полицай, Джек Рандал се завръща в Ню Ричмънд, Вирджиния – гигантски Мегамол, някога летящ универсален магазин. Джек се отправя към Мал, своя стар приятел от полицията, за да потърси подкрепа и да се ориентира в средата, но Мал бива убит. Настанявайки се за кратко в апартамента му, бившият войник отива при Хауи, друг негов приятел, държащ заведение. Със себе си той води няколко клонинга – Нанюн, Суедж, Ниърли. Те са дошли с него от кошмарните Ферми за „резервни” ( „spares” – оттам и оригиналното заглавие на романа ). Въпросните са клонинги, които достатъчно богатите хора са си създали, за да бъдат донори на органи в случай на нужда. Тези нещастни полусъщества са осъдени да съществуват във вечен мрак и при най – мизерни условия, докато не се случи инцидент и хирурзите на „СейфтиНет” – компанията – собственик на Фермите – дойдат, за да вземат нужните телесни органи без упойка. Зависимият от наркотика рапт Джек кара безсмислено съществуване като надзирател във Фермата, винаги надрусан, докато в него не се пробужда състрадание към резервните и той решава да ги обучи да говорят и четат, а накрая ораганизира ефектното им бягство. Обратно в настоящето, Рендал се свързва с компютъра на Мал и по Мрежата Матрикс – наследница на интернет – получава достъп до полицейски файлове. В този вискотехнологичен свят компютрите и обикновените уреди като фризери или пък врати могат да говорят и имат човешки интелект. Джек търси файлове за зверски убити, обезобразени жени, на които са били извадени очите. Така разследването му го отвежда до Шели, приятелка на убитата Луела Ричардсън. Те двете са били момичета, израснали сред мизерията на 40-я и 50-я етаж, и са надмогнали мизерият и глада там като са станали стриптизьорки на по-горните етажи. Колкото по – високо живее човек в Мегамол, толкова по – висок е социалният му статус. По – късно обаче Шели бива също зверски убита. Надрусан, въоръжен и опасен, Джек отива да се срещне с мафиотския бос Виналди, негов някогашен брат по оръжие. Резервните го придружават.

Докато действието се развива, обстановката става все по – мрачна и шизофренична. Научаваме за смъртта на жената и дъщерята на Рендал – Хена и Анджела – на покрития сега с мрак и ужас 72-ри етаж. Те са били убити по същия нечовешки начин. Разкриват се и моменти от нещастното детство на Джек - семейството му е живеело в мизерия, майка му е била отчаяна, а баща му го е биел и са се местили от град на град докато е търсил поредната работа. Джек се връща в бара на Хауи, където получава колет с отрязаната глава на Нанюн. Интригата се затяга. Хората на виналди не успяват да убият Джек, но в клуб „ Мръсник” той едва оцелява от нападение на Сините Лампички, безпощаден киборг – убиец. Докато резервните пазаруват в „Индиго – драйв”, Рендал е нападнат отново – в бар на 67-я етаж, а при бягството му неговото минало го застига докато е в асансьора – отваря се пространствена пролука към Междината, зловещо място, с което някога е водена война. То е описано като не-място, където се събират всички сгрешени, непълни, ирационални кодове.

Виналди става съюзник на Джек и му разказва историята си – бил е войник, загубил целия си взвод в ужасяващата гора на Междината. Оказва се обаче, че двама от войниците му са оцелели и за последните 20 години са се приспособили към враждебната обстановка там.

Ниърли и Суедж са отвлечени. За да ги открият, Джек и Виналди тръгват по следите на наемника Жуаджи, който е ранен в престрелка с тях. Те ги отвеждат до Ковингтън Фордж, до изоставена Ферма извън Мегамола, където Жуаджи използва една котка, за да открие път към Междината – в романа котките умеят да се движат между измеренията. Те го следват в Междината, която е описана като място без слънце, безкрайна гора, в която земните войски са се сблъскали с ожесточената съпротива на местните селяни.

Докато търсят момичетата, Виналди изчезва в едно село, а Джек, обезумял, побягва. Става ясно, че земните войници в междината са били дрогирани с рапт до дупка. Рендал се натъква на група от 200 – 400 деца ( в Междината никога не са наблюдавани никакви възрастни ), които го отвеждат до изоставен, по чудо запазен „боен кораб” – съоръжение, предназначено за проходимост и бойни действия в горската среда. С негова помощ Джек се надява да освободи отвлечените резервни, но вместо това бордовият компютър активира чип, имплантиран в Джек във Фермата без негово знание, машината застрелва Суедж. Джек открива Виналди и осъществява преход обратно.

В реалния свят Джек отива на панахидата на Луела, състояща се на висок етаж. В странно напомняща на Междината огромна зала Джек взима на мушка Максен, най – богатият човек в Мегамол. Тогава се появява Виналди и застрелва Максен. Джек е мислел, че Максен е поръчителят на зверските убийства, но се оказва, че е бил съсипаният от войната Виналди.

Джек бяга към долните етажи. Там ни в клин, ни в ръкав му се явява Суедж за да му съобщи, че чрез това убийство е извършил далеч по – голямо добро, отколкото предполага. Докато Джек е вече вън, Мегамолът се издига във въздуха за пръв път от някогашното си приземяване и преследвачите му загиват в соплата на летящата сграда. Междината се затваря, за малко Джек прегръща духа на дъщеричката си, после тя изчезва. Ниърли заживяват що – годе щастливо оттук нататък.

Сага за изгарянето на Нял ( из "Староисландски саги и митове" )

Интерсна информация: „ Сага за изгарянето на Нял ” е една от легендите в основата на Толкиновото творчество: Злодей от сагата се нарича Мордур, има герой Фродо, и роб Мелколвур.

„ Сага за изгарянето на Нял ” е вероятно най – известната от „Сагите за исландци ”. Съвременните исландци обикновено съкращават названието на „ Няла ”.

По форма епическа поема, тази творба на анонимен автор от тринайсти век описва поредица кръвни вражди. Предполага се, че авторът е живял в югоизточна Исландия; друго за него почти не е известно. Сагата има славата на най – велика и любима исландска поема. Обхватът на материала и отпратките в самия текст предполагат, че авторът е бил изключително добре образован и начетен.

Описаните в сагата събития вероятно са се случили между 930 и 1020 г., период, който обхваща покръстването на Исландия от 999 г. и битката при Клонтарф близо до Дъблин през 1014.

Макар в общи линии сагата да е съгласувана с историческата действителност, и да описва местности, запазили същите имена до наши дни, не е сигурно доколко тя е правдив исторически разказ и доколко фантастична история. И в двата случая повествованието за изгарянето на Нял показва колко разрушителни по природа могат да бъдат кръвните вражди, и дава сведения за юредическите методи, с които старите исландци са ги решавали. Сагата засяга и събития извън Исландия, като дава полуисторическо описание на битката при Клонтарф и смъртта на Браян Бору.

Сюжет

Първият епизод на сагата покрива периода от сгодяването на исландците Хьортур Херьолфсон и Унур до лошите последствия от развода им. Разказва се за подвизите на Хьортур в Норвегия, където той печели чест и богатства в двора на тамошния крал и в бой, но проваля предстоящия си брак, като става любовник на застаряващата кралица – майка – Гунхилда. Когато той отрича да има жена в Исландия, тя го проклина да не може да консумира брака си. След като Унур се развежда с него, той задържа зестрата, като предизвиква баща й на двубой. Макара това да е съгласувано с исландското право, то накърнява честта му. По – нататък сагата проследява историята на племенницата му Халгердур по време на първите й два брака. И двамата нейни съпрузи умират от секирата на подозрителния й, брутален пастрок. Халгердур предизвиква първото убийство но не и второто, макар то да се дължи на семейна свада с втория й съпруг. Хрутур отмъщава за убийството като убива Тьостулфур, роднина.

Гунар и Нял

В следващия епизод на поемата се въвеждат Гунар Хамундарсон и Нял Торгейрсон. Гунар е храбър и изключително силен физически, страшен берсерк, а Нял обладава извънредна мъдрост и няма равен на себе си в исландското право; двамата са добри приятели. Когато се налага Гунар да препотвърди иска на Унур за зестрата, Нял го подучава за правилния подход. Чрез умела режисура на събитията Гунар прави така, че процесът да започне в дома на самия Хрутур. В крайна сметка Хрутур губи. Въпреки унижението си той се надява в бъдеще да спечели приятелството на Гунар.
Той получава тази възможност, когато Гунар се завръща с почести от пътуване до Скандинавия. В цялата си прелест той отива на алтинга – Народното събрание на старите исландци – и се среща с Халгердур. Те се влюбват и скоро се женят, въпреки предупрежденията на Хрутур към зетя му за проклетия нрав на Халгердур, и опасенията на Нял.
Същите се оправдават, когато своенравната Халгердур се сблъсква с Берхтора, жената на Нял. Халгердур успява да убеди няколко нехранимайковци да убият член на семейството на нейната противничка, а Берхтора отговаря със същото. След всяко убийство, следващото по – жестоко от предишното, Нял и Гунар се помиряват отново и отново, и се изплаща вергилд ( кръвнина ) според статуса на убития. Петата жертва е Тордур Сина на Освободения Роб, който някога отгледал синовете на Нял. Траин Сихфусон, чичо на Гунар и зет на Халгердур придружава убийците. Когато враждата секва и са скрепени помиряванията, участието на Траин в това убийство предизвиква сетнешен смут.

Враждите на Гунар

Халгердур използва един от сподвижниците си за да ограби заможния Откел. Гунар незабавно се опитва да се помири с ограбения, но щедрите му предложения за спогодба са отхвърлени. Подема се процес срещу него, който той печели с помощта на Нял и добива голяма чест. При скандала си с Халгердур заради постъпката й той и зашлевява шамар, което я настройва срещу него. По – късно това ще има фатални последици.
Откел неволно наранява Гунар. Раната е последвана от обида и Гунар неохотно решава да отмъсти. Със закъснялата помощ на брат си Колскегур, той убива Откел и неговите гости.
Под влиянието на Нял Гунар урежда ново помиряване и репутацията му продължава да расте. Нял го предупреждава, че това ще предизвика нова вълна убийства.
Скоро след това Гунар приема предизвикателство за конски бой от човек на име Старкадур. По време на боя на двата коня противниците на Гунар нападат него и хората с него. В неравния бой нападнатите побеждават, но Гунар губи брат си Хьортур.
Това стопля сърцето на Мордур Валгадсон, отколешен враг на Гунар, мръсник и мазник. Мордур мрази Гунар заради успехите му, и се ползва от услугите на наемници за козните си. Той научава, че Нял е предрекал смъртта на Гунар, ако същият убие двама члена на една и също семйство. Мордур организира покушение над Гунар с помощта на лица, недоволни от помиряването. Гунар отново побеждава благодарение на късмета си ( за северните народи „ голям късмет ” означава полунеуязвимост ), но в боя убива втори член на същото семйство, както се е опасявал Нял. Последвалите събития принуждават Гунар и Колскегур да напуснат Исландия за три години.
Подготовката за отплаването е приключена, но когато Гунар напуска дома си, той поглежда назад, и запленен от красотата на родната си Исландия, решава да не я напуска, с което се превръща в човек извън закона. Той продължава да живее все едно нищо не се е случило, но враговете му, най – вече Мордур – търсят отмъщение и го нападат. Той се отбранява в дома си до момента, когато тетивата на лъка му биват срязани. Той моли Халгердур за кичур от косата й, за да възстанови лъка си, но отмъщавайки си за някогашната плесница, тя отказва. Мордур предлага да изгорят Гунар жив в дома му, но сподвижниците на мръсника решават, че това е безчестно, и отказват. Вместо това събарят покрива, добирайки се до жертвата. Гунар е погубен. Преди да се постигне помирение за това вероломно убийство, синът на Нял – Скарп-хедин – помага на Хогни Гунарсон ( т.е. „Синът на Гунар” ) да извърши няколко акта на отмъщение.

Кари и изгарянето на Нял

След пътуването до Скандинавия Траин и двама от синовете на Нял – Греймур и Хелги – се завръщат с богатство, почести и младоженци – пътувалият с тях Траин пристига с проклетия Хранур, а синовете – с благородния Кери, който се жени за сестра им. Те обаче се завръщат огорчени от начина, по който фактическият владетел на Норвегия от онова време се е отнасял с тях, и необосновано обвиняват Траин. Нял ги упреква за това и си съветва да го направят публично достояние, за да излезе като въпрос на чест. Траин отказва помиряване и противниците им, в т.ч. Халгердур, ги оскърбяват. Това е последното явяване на Халгердур в поемата.
Следва най – важната битка в сагата. Синовете на Нял заедно с Кари подготвят засада на Траин и сподвижниците му. Помежду им има река, покрита с лед. Скарпхедин прескача реката и обезглавява Траин, плъзгайки се по леда покрай него. Атакуващите убиват четирима, между които човек на име Храп.
Братът на Траин – Кетил – който е женен за дъщеря на Нял, урежда мира между враждуващите, а Нял го скрепява, като осиновява Хьоскулдур, сина на Траин. Хьосклулдур израства в дома на Нял като любимия му син – скандинавските народи често признават на детето двама бащи – един биологически и един духовен. Когато детето достига зрелост, Нял урежда той да стане вожд и му намира добра партия – красивата Хилдигун.
В този епизод на сагата има описание на покръстването на Исландия от 999 г.

Хьоскулдур и Флоси; Изгарянето

Мордур Валгардсон започва да завижда на Хьоскулдур за успешното му управление, което омаловажава неговото собствено. Той настройва синовете на Нял срещу доведения им брат. Заедно с Мордур и кари те го униват, докато сее полето си. Смъртта му е тежък удар за Нял. Флоси, чичото на жената на Хьоскулдур, търси да си отмъсти на убийците и иска помощ от могъщи вождове. По увещание на Хилдегун той решава да избере кръвно отмъщение. Синовете на Нял се оказват в положение да молят на алтинга за помощ. Скарп-Хедин в пристъп на покруса обижда много от онези, които биха могли да му помогнат.
След известни юредически дебати са избрани съдии, в това число човек на име Снори, който предлага да се изплати кръвнина в размер три пъти по – голям от стандартния. Това са толкова много пари, че само съдиите могат да ги платят ( така по – късно Нял трябва да урежда сметките си с тях вместо с ищците, което е удобно за него ). Мнозина приятели на Нял доброволно и безвъзмездно помагат с пари, но когато Нял добавя към купчината злато и скъпото си наметало, Флоси заявява, че наметалото било женско ( а то е унисекс ), което било обида, и така, до премирие не се стига. ( Нял е голобрад, а това се чита много грозно и недостойно сред северните народи. Съответно да предложи наметалото си на някого е да го обяви за жена, което обяснява „обидата” ).
Всички участници в алтинга го напускат в очакване на трагичната развръзка, която не закъснява. Сто души нападат дома на Нял, когото охраняват тридесет, сред които и синовете му. Предчуствайки обречеността си ( за скандинавците съдбата и късметът са непреодолима, мощна и заразна сила ), Нял нарежда на защитниците да се отбраняват зад стените на къщата. Синовете знаят, че това е тактически неизгодно, но се подчиняват. Флоси разрешава на невинните сред защитниците да избягат, и подпалва дома. Нял, жена му и внукът им Тордур са изгорени живи, но понеже са приели християнството, телата им, покрити със семейната завивка, чудодейно не изгарят.

Алтингът

Двете враждуващи страни се събират на алтинга. Започва делото срещу подплавачите. Торхал, доведеният син на Нял, не издържа на напрежението и когато процесът изглежда да достига до задънена улица, той грабва копието си и започва бой, в който пада убит Льотур, братовчедът на Флоси.
Бащата на Льотур, Халур от Сида, се възползва от примирието, за да призове за прекратяване на враждите, и като новопокръстен християнин отказва да поиска вергилд за сина си. Трогнати от това, всички освен Кари и племенникът на Нял Торгейр достигат до споразумение. В знак на съпричастност към мйъката и постъпката на опечаления баща алтингът събира парите за кръвнината като дарение. Подпалвачите са изпратени в изгнание за три години.
Преди синовете на Сихфус да успеят да достигнат дома си, Кари ги напада, и по – голямата останал част от сагата описва отмъщението му над тях. Подпомагат го Торгейн и един глупав самохвалко на име Бьорн. Кари преследва синовете на Сихфус до Оркней и Уелс. В Оркней той се втурва в залата на местния ярл и убива човек, дръзнал да представи невярна картина на събитията.
След поклонничество до Рим помиреният със себе си Флоси се завръща в Исландия. Кари го следва, но корабът му се разбива близо до дома на Флоси. Изпитвайки достойнството на врага си, той го моли за помощ. Така те окончателно се помиряват. Кари се жени за вдовицата на Хьоскулдур. Най – сетне има мир.

Гор Видал. Сътворението

Кир Спитама е внукът на самия Заратустра ( гр. Зороастър ), и единственият човек, който е чул гласа на Премъдрия Господ ( Ахура Мазда ) , преди Зороастър да бъде посечен в храма си. Това го прави най светия жив човек в цялата Персийска империя, и обект на политически страсти и невероятно сложни машинации.

Това е било преди 80 години.

Сега Кир Спитама живее като персийски посланик в негостоприемната Атима на Перикъл, и е сляп. Единствената му опора е... Демокрит, който според книгата му е роднина.

Действието започва в Атинския Одеон, където един бездарник, някой си Херодот, изнася ултрапатриотична лекция за Гръцките войни. Векът е пети преди Христа, историята се пише от победителите, и Кир Спитама е твърде стар, твърде сляп, твърде уморен, за да си губи времето да обори младия нахалник. Неговият отговор ще бъде под друга форма: черпейки от невероятната си памет, внукът на древния монотеистичен месия ( Зороастризмът ( Огнепоклонничество ) е строго погледнато единобожна религия ) ще разкаже на перото на младия Демокрит историята на своя живот – своите пътешествия из земите на изток и тези на изток от изтока, сред хора от всякакъв цвят и вяра, поклонници на Лъжата и малцината отдадено на истината, пътешествие в търсене на загадката на битиети: Същността на Сътворението.

Кир Спитама е бил на 7 години, когато нашествие на северните племена, вечната заплаха за Персия, е достигнало храма на Ахура Мазда в Бактрия, и един от северняците е посекъл пророка пред свещения огън, докато момчето му е помагало в церемонията. По спомените на Кир обезглавената глава на Зороастър е заговорила за малко с гласа на Господ. Един от жреците успява да спаси момчето. Хистасп, бащата на Дарий и сатрап на Бактрия ( една от дванайсетте персийски сатрапии ) взема малкия под своя опека и изправя Кир – син на персиец и тракийката Лаида – пред избора какъв път да избере в живота. Между това да стане воин или жрец момчето ( явно с оглед на смъртта на дядо си ) избира първото. Хистасп го изпраща заедно с майка му в двора на Великия цар, който официално е обявил зороастризма за държавна религия, но старите богове – деви и дяволи – не се предават така лесно. Предупреден да се пази от няколко жени в двора. Една от тях е дъщерята на Гобрий, за която Дарий се е оженил на 16 години и от която има трима сина ( един от тях е Артобазан ). Друга е Атоса, царицата – майка, дъщеря на Кир Велики, един от тримата сина ня която е Ксеркс.

По това време дворът е в град Суза в мала Азия. Кир Спитама и майка му получават много скромни покои в харема и дълго време никой не ги забелязва. Това обаче се променя, когато Кир произнася подобна на заклинание заороастрийска молитва пред един от учителите си. Властната и много суеверна царица Атоса го привиква при себе си. Официално я интересува дали той може да хвърля проклятия, но всъщност за нея е важно да го използва - понеже е роднина на пророка на официалната религия – като политическо оръжие. Оттогава за радост на майка си започва да прави впечатление в двора.

Двотът се мести в Екбатана. Там, на сватбата на Дарий с единадесетгодишната внучка на Хистасп, която е и негова племенница ( персийсийте царе са по политически причини многоженци ) той вижда Гобрий. Навремето старецът е бил основният съперник на Дарий за трона и е имал същите шансове, но късметът не му се е усмихнал. Сега Гобрий иска внукът му Артобазан да да наследи Великия цар. По този въпрос дворът не е единодушен. Шестте ( група висши благородници ) подкрепят Артобазан, а семейството на Кир – Ксеркс. Дарий още не е излязал с официлано решение по въпроса.

Гор Видал разглежда историческите личности от дълбокат древност все едно са политици в кулоарите на Конгреса. Описва се обстановката, довела до Гръцките войни ( Както персите наричат гръко – пресийския конфликт ) : отдавна вече гръцки тирани и управници идват в изгнание в Персия и се опитват вероломно да убедят Великия цар да нападне родните им градове, за да си върнат властта с помощта на персийската армия. Така постепенно персийският монарх обръща поглед от баснословно богатия Изток към бедната земя на Елада, чиято рехава, изпълнена с междуособици политическа система е изкушаващ вакуум.

Мардоний, братовчед на Ксеркс и син на Гобрий, става приятел на Кир Спитама. На един лов за глигани Ксеркс спасява живота на Кир. По – късно тримата приятели присъстват на церемонията, на която Великият цар трябва по традиция да изпълни едно желание на просител. Молбата на Мардоний е да бъде сатрап на Вавилон през третия месец на годината. Тя е изпълнена.

Вавилон е древен град с поувяхнала слава, вторачен в собственото си минало. Тримата приятели получават царски прием. В къщата на Бел- Мардук ( самата Вавилонска кула ) те се преструват на богове и ксеркс обладава Роксана, племенницата на последния вавилонски цар Набонид. Той ще се ожени за нея двадесет години по – късно.

В една ловна хижа Дарий взема решението за Гръцките войни. Основен подбудител е Хипий, син на Пазистрат, тиран на Атина. Той успява да изкуши Дарий с единствената титла, която не притежава : „ Цар на морето ”. Флотата е поставена под командването на братовчеда на великия цар – Мегабет, втори адмирал ще бъде Аристагор.
През лятото на следващата година Кир Спитама и Мардоний тръгват от Вавилон по Царския път към Сарди, но не продължават за Милет, а се отклоняват при Халикарнас, най – южния от персийските гръцки градове. Тамошният цар Лигдам ги приема с почести. Там Мардоной прелъстява царската дъщеря Артемизия, която ще играе по – късно голяма роля в харема.

Пристигат в Сарди в началото на есента. Скоро след това гърците нагло опожаряват града и Персия се оказва във война с една внушителна групировка, наречена Йонийската федерация. Кир Спитама остава в полувъзстановения Сарди 2 години, като щабен офицер. Хистасп умира по времем на строежа на екстравагантната дариева гробница.

Тогава от Индия пристига предложение за търговска спогодба. Нашият герой е натоварен със задачата да достигне царствата в Гангската равнина, да изучи езика и да установи търговски контакти. Водач ще му бъде превъзходният моряк Скилакс, а преводач до един момент – Карака, индийски роб. Така започват пътешествията на Кир Спитама до Индия. Първо, по река Ямуна ( на 100 мили от Ганг ) до град Матхура. По пътя срещат един джайнист и романът ни запознават с това древно учение. Престоят им в Матхура ( на персийска земя – персийците наричат Матхура „Дванадесетата сатрапия” ) трае две седмици, докато пристигнат посляния от царете на Кошала и Магадха. Заедно с Федерацията на Южните републики тези две сили образуват нестабилен военополитически триъгълник. За момента има баланс на силите, но назрява война. Кир Спитама се среща със светеца Госала ( Тъй като няма точни свидетелства кога са живели някои от духовните учители на епохата – Конфуций, Госала, Буда, Видал ги натъпква в годините на живота на героя си, за да може да напише как се е срещал той с всеки от тях, разнообразявайки историята ).

В град Варанси ги посреща царският наместник Варшанара. Цар Бимбисара е в Раджагриха и очаква посланика на Великия цар Дарий. Тече ритуалът по свещения път на коня – животното е пуснато да обикаля царстовото и ако премине границата и влезе в чужда територия, това значи справедлива война с божествена благословия. Конят обаче упорито се придържа към очертанията на царството. Бимбасара е разстроен. Карака урежда на Кир Спитама среща с Махавира, героят на джайнистите. Срещата оставя у младия персиец дълбоки впечатления. После той отпътува за Раджагриха. Управниците там са сигурни, че джайнистите са в съюз с републиката срещу държавата. Бимбасара посреща пратениците с царски пир ; по – късно, в един игрален дом, той и Кир Спитама разговарят за евнтуалния военмен съюз между Персия и Магадха, след което Кир Спитама се среща с принц Джета.

249 – „ Всеки път, когато стигна до заключението, че хората много си приличат, неизменн осе сблъсквам с някое съществено различие между човешките раси. Индийците обичат хазарта. Персите - не. Ведическите богове на Индия са зороастрийските дяволи. Защо някои вярват, че космосът е единно цяло, а други ,че се състои от много неща ? Или от много неща, събрани в едно ? Или от нищо ? Кой е създал космоса и от какво ? Съществува ли той, или не ? Съществувал ли съм аз преди да задам този въпрос на Демокрит ? Съществувам ли сега ? Съществувал ли съм под друга форма, преди да се родя ? Ще се родя ли отново като нещо друго ? Ако на земята няма хора, които да наблюдават как расте хвърлената от слънцето сянка, ще съществува ли времето ? "

Принц Джета ги кани в резиденцията си недалеч от Раджагриха, на север от града. Там те успяват да проведат таен запленяващ разговор – шпионската система в Магадха е чудовищна. Уредена е сватбата на Кир с дванадесетгодишната Амбалика, дъщерята на цар Аджаташатру, която се прочежда скоро след това.

Персийският пратеник се отправя ( със свитата си, разбира се ) към Кошала. Аджаташатру го заставя да предаде на тамошния цар Пасенади, че срещу него се готви заговор. Магадха се е съюзила с главния заговорник – царския син Бирудхака. Това трябва да остане в тайна до подходящия момент.

Минали са две години от началото на пътуването. Кир Спитама достига град Шрависти. Посрещат го цар пасенади и духовният водач Сарипутра. Персиецът престоява известно време в Кошала, като се запознава с вярванията на тази страна. После престолонаследникът ( един от няколко ) Вирудхана извършва преврат. Един от най важните моменти в книгата е срещата по същото време на героя с Буда. Следва завръщане в Суза, Персия. Минали са четири години от началото на пътешествието.

Вкъщи майка му се е оженила повторно за спартанския цар в изгнание, сина на Аристон, Демарат. Кир Спитама се среща с Фан Чъ, китайски „ турист ” в Персия. По- късно внукът на Зороастър е направен царски съгледвач и изпратен в Бактрия. Там той се жени отново, този път за Пармида, жена от ахеменидите, династията на Кир. По – късно идва войната и Маратон. Атоса прави всичко възможно да тласне персийската политика на Изток, към „ беззащитната ” Индия, за да може синът и Ксеркс да се реализира като пълководец – сега той изразходва енергията си в прекрасни строежи. С политически машинации Ксеркс е качен на трона без гражданска война. И е наречен Артексеркс – от „ арта ”, „ праведност” , един от аспектите на Ахура Мазда. Лъжата сякаш взема позиции и хората са започнали да се кланят на Арта като на бог... Впрочем Ксеркс разкрива на четири очи пред Кир страшната династична тайна – баща му е убил Великия цар Мардос, брат на Камбиз и син на Кир, и така е заграбил престола. Гръцките войни са били катастрофа и сега новият Велик цар отправя взора си обратно на изток. Той е сринал бунтовния Вавилон и претопил златото му, за да компенсира загубите във войната, но икономиката на Персия продължава да е в тежка криза. Съответно Кир Спитама е изпратен на изток от изток с товар желязо, финансирано от всемогъщите египетски банкери „ Егиби и синове ” което да размени срещу така нужното на родината му злато.

След дълго пътуване керванът се натъква на китайската държава Цин. Това е страна – казарма, и товарът е конфискуван, а Кир – превърнат в роб. Той се запознава с особените порядки на тази страна, в която всичко, както и в Персия, става по волята на небето. Управникът херцог Хуан ( император не е имало от векове ) е жесток и безскрупулен човек. Титлата му е началник на миснистрите. Скоро след това на тържествено погребение жителите на Цин се показват като хора – вълци, същински морални изроди. За щастие полуделият странстващ херцог на Шъ ( несъществуваща провинция ) спомогва за бягството на персиеца от ужасната страна. В столицата на Чжоу Кир Спитама се среща с... Ли Дзъ, създателят на философията на Дао, Пътя. Предстои междуособна война между Гей и Лу, и там нашият герой успява да се срещне с внезапно появилия се Фан Чъ. Той го спасява от робството. По – късно Кир се среща с Конфуций, който му прави най – силно впечатление от всички останали духовни лидери, които е срещал.

Годините са минали в пътувания. Остарелият Кир Спитама поема опасния обратен път към Персия и дома, където го посрещат нови машинации и користни дела. Ксеркс е станал цар и властта е западнала. Нашият герой постепенно се е превърнал в „ последният ” – единственият жив съвременник на дарий и неговия златен век, освен престарялата Атоса.

Накрая Кир е изпратен в Атина като посланик - той е един от хората, съставили мирния договор, който следва дългосрочно да замрази военните стълкновения между Персия и гръцките полиси. Мардоний и всички останали познати на Кир са мъртви. В Атина е останал е само той, в този „ вятърничав град с вятърничави хора ”. предстои смъртта. Но щафетата в търсенето на истината е предадена на младия Демокрит, и историята продължава.

Греъм Грийн. Силата и славата

   
   Мексико, трийсетте години на 20 в. В южната част на страната властта е завзета от червеноризниците, които са обявили католическата църквата за гнездо на покварата и развратителка на народа. В името на този народ Бог е поставен вън от закона, религиозните обреди са забранени, свещениците са преследвани, принуждавани да захвърлят расото, а при отказ – екзекутирани. Окаян, мизерстващ и вторачен в истинските си и самовнушените си грехове, последният останал Свещеник се скита из джунглите на мексикански щат Табаско, за да спаси живота си. Той няма ясна идея къде точно да отиде, в родното си село или на север отвъд границата, едновременно желае да бъде заловен и изпитва неистов страх от това. Вярата му в Бога е отслабена до незначителни размери от митарствата му из разядената от насилие, корупция, и жега страна... по петите му е Лейтенантът, върл гонител на Църквата, който се опитва да изкупи срама и унижението от ранното си религиозно обучение с крайна жестокост към религията и към хората от народа, които се е заклел да пази. Този Лейтенант е базиран на действителна историческа фигура: губернатор Томас Гаридо Канабал ( 1891 – 1943 ), страстен социалист и убеден антирелигиозен атеист, който успява да затвори всички църкви в страната си през този период и принуждава свещениците да се оженят и да спрат да извършват служби, с което превръщат Мексико в модел на революционна и подтисническа държава. Гонитбата в книгата е модерна библейски история, пътят на свещеника е една от многото голготи на века. Името на романа идва от края на молитвата „Отче наш”, която един герой в поемата „Кухите хора” на Т.С. Елиът не успява да завърши – в книгата си Греъм предлага собствен завършек.

   Историята започва с пристигането на спиртосания свещеник в провинциален град, в който католицизмът е поставен вън от закона, и го следва по пътя му през Мексико, по който той се разкъсва между това да опрощава греховете на хората и страха си да не го предадат – в страната цари атмосфера на доносничество и взаимно подозрение. Свещеникът е измъчван от личните си демони и от факта, че е баща на дете, заченато в нарушаване на обета му за целомъдрие преди няколко години. Стигайки до селото на грехопадението си, той се среща с детето – бедността го е превърнала в грозно същество, преждевременно състарено отвътре, но вместо погнуса свещеникът изпитва любов към дъщеря си и се зарича да спаси душата й на всяка цена. В това отношение негов антипод сред свещениците е Отец Хосе, който е бил принуден да се откаже от вярата си и сега живее женен, затлъстял и подплашен, подиграван непрекъснато от съседските деца, в очакване на следващат порция държавни помощи.

   След като е подпомогнат от друго, завидно умно момиченце, свещеникът се натъква на метис, който се преструва на предан католик, а всъщност иска да го вкара в капан и да прибере наградата – 700 песо, сума, значителна за терзаното от инфлация Мексико. Загубил виното си за причастие и нафорите, отчето се укрива в провинциален град, където купува на черно алкохол – това е строго забранено със закон. Местната полиция го залавя, но никой не го разпознава – в митарствата на свещеника признаците на сана му – нежни, непознали тежък труд ръце и крака и скъпи дрехи – са изчезнали, освен това полицаите от региона са увлечени в преследването на един гринго – американски гангстер, забягнал в Мексико, въоръжен и опасен. Сред съкилийниците на отчето се оказват и хора от селата, в които Лейтенантът е подозирал, че той се укрива. За да го залови чрез страха на хората, садистичният човек на закона е взимал заложници от всяко село и вече е застрелял трима – четирима.

   Макар метисът да е „ гост на полицейското управление ” и да вижда свещеника, е твърде пиян, за да го издаде. Лейтенантът, който също не го разпознава, го пуска след кратък разговор и дори му дава пет песо, явно мислейки го за обикновен алкохолик. В буреносната нощ, която следва, избягналите смъртта свещеник се натъква на индианско поселище в джунглата, където открива смъртно ранено от грингото индианско дете. Преди да успее да му даде последно причастие, детето умира. Отчето и майката на убитото дете се изкачват на плато в джунглите, откъдето той продължава бягството си. Вече съвсем изнемощял и изгубен, той бива открит от жителите на богобоязлив град. Отсяда в идиличния дом на соасителите си – семйство Лер.

   Отпочинал, нахранен и добил пари от кръщенета, свещеникът се кани да прекоси границата, до която вече е съвсем близо. Тогава го догонва метисът и се опитва да го увещае да даде последно причастие на умиращия гринго, който е бил съвсем наблизо, прострелян от полицията в стомаха. Макар да е съвършено наясно, че това е капан, в странен израз на себеунищожение отчето приема.

   Пътят към селцето с гангстера постепенно надскача повествованието на романа и се превръща в съвременна трактовка на Страстите Христови; в целия роман могат да се намерят много паралели между живота на Исус и този на свещеника ( освен „незаконното дете” ), но именно с приближаването на героя към полуритуалната му смърт тези паралели стават действително ясни. Предаден от метиса – съвременен Юда – свещеникът влиза в капана, изпълнява задълженията си спрямо кръвожадния гринго, доколкото може, след което е заловен.

   В нощта преди депортирането си обратно в града за екзекуцията, Свещеникът води разговор с Лейтенанта – в този разговор се съдържа моралното ядро на романа, възгледите на Грийн за доброто, злото, вярата, катлоцизма, живота. На четири очи в светлината на мъждивата свещ лейтенантът признава, че няма нищо против свещеника като човек, но е длъжен да го премахне заради принципа и буквата на закона. Свещеникът приема съдбата си.

   В крайна сметка това, което трябва да бъде сторено, става – свещеникът е екзекутиран. Но макар Лейтенантът, потресен от убийството на човешко същество, да обявява щата за „прочистен от покварата на религията”, а бъдещето на страната и Църквата да изглежда несигурно и тъмно, нещо оцелява – мъртвият свещеник се превръща в мъченик, а по тайни пътища в щата пристига нов отец, който чука на една от многото врати в мрачния, но таящ надежда град.

Тери Пратчет. Малки Богове

 
Лична информация:
   Тази книга е една най - любимите ми книги, може би една от топ 3. Каквито и да си причините - трактовка на вечния дебат между Бог и човека, която ми ляга присърце, интелигентен и философски хумор,  типичен за книгите на Тери, 
или това, че за мен лично идеята на книгата  надраства  темата й и се превръща във все още непризната световна литература, това е една от най  - добрите и 
човечни книги, които някога съм чел - даже самият Пратчет споменава в едно интервю, 
че малко се притеснява от начина, по който феновете търсят дълбок смисъл в книгите му, 
които той е написал като чисто сатирични.

Техническа информация:

   Както всички книги на Пратчет, издадени от Вузев в този период ( 1996-та година ) ,
книгата има меки корици, които бързо се претриват по ръбчетата и имат склонност да се отделят от книжното тяло. Моят екземпляр все още стои цял - на добра дума.

   Преводът не е особено коректен, срещат се неточности като "господари мои" или
"милорде мой" вместо "господа", "господине" например, срещат се и откровени безсмислици от сорта на "високата пустиня" вм. "дълбоката пустиня" или
"вдън -  пустинни племена". Тези преводачески грешки все пак допринасят
 в известна степен за очарованието на книгата, придават й самобитен характер.

   За разлика от повечето останали книги на Пратчет, които се групират по поредици - за Ринсуинд, за Баба Вихронрав, за Стражата - тази няма своя поредица, тя е сама за себе си. Омния се среща и в по-късните книги на Пратчет, но действието повече не се води там. Косвено може да се заключи по книгата "Захапи за врата" ( ИК "Вузев" - "Архонт - В" ООД, 2002 г. ) , където е споменат Брута, че действието на "Малки богове" се води в по -   ранно  време от основната нишка на поредиците.

Преразказ:

   На измисления от английския писател Тери Пратчет Свят на Диска, който ( както ви е известно, освен ако не сте прекарали последните 20 години на друга планета ) се носи из просторите на мултивселената на гърбовете на четирите вселенски слона, стъпили върху корубата на междузвездната морска костенурка А’Туин, плаваща из тези простори, та на този свят – огледало на други светове ще има война.

   В теокрацията Омния, на брега на Кръглото море, воините на Божествения легион се събират в Цитаделата, град-крепост в централната част на столицата Ком. Те ще поемат във величествен поход към подобния на древна Гърция Ефеб, през комфорта на пустинята в разгара на лятото. Всички тези планове и събития обаче са съвсем неизсвестни на невероятно простодушния млад послушник Брута ( Brutha- на развален английски „brother”- братко, шега на Пратчет със средновековната попщина, и името на Буда ), заемащ най-ниското възможно ниво в огромната църковна Йерархия на Цитаделата, чийто върховен управник поне на думи е Ценобиархът, папата на Омнианството и първосвещеник на бог Ом. Основно задължение на Брута засега и в обозримото бъдеще е да прекопава своя участък от градината, и да не се пречка на по – висшестоящите от него – т.е. на всички останали, особено на квизиторите, които, както е злощастно известно, са твърде заети да пречистват разни хора от греховете им, ако трябва и от тялото им в процеса.

   Точно там, в градината, Брута получава Откровение. Към него се обръща Бог ( Ом ), макар и временно под формата на костенурка. Причината за това не особено внушително богоявление е следната: на Свят Диск боговете се развиват подобно на играта „Стълби и змии”- те се зараждат спонтанно от незначителни явления ( „бог на мястото, където са се пресекли пътищата на две мравки” ) , съществуват известно време като джинове без усещане за време, и ако даден човек повярва в такъв „малък бог” – оттам и заглавието на книгата – малкият бог расте и постепенно става Голям Бог, захранван от вярата на поклонниците си. Веднъж издигнал се достатъчно, обаче, този бог получава правото да се засели на Дънманифестин, Домът на боговете на Диска, който е навръх Кори Селести, високата 10 мили Планина на Главината. Там горе, в класическа илюстрация на Приказката за стълбата, божеството жестоко затъпява, увлечено в подобни на монополи игри със съдбите на простосмъртните. Така богът – или богинята – може да не усети как вярата в него или нея се е изчерпала и е станал отново малък бог.

   И така, Ом, богът de jure на Омния, се завръща с света с намерение да си прекара божествено, но вместо в обичайната си величава божествена форма ( бик, лебед и т.п.- тук Пратчет имитира превъплащенията на Зевс, великия цар на боговете и бог-ебач от гръцката митология ) се озовава в тялото на едноока костенурка - а на Свят Диск формата на тялото влие на тази на мисленето, и Ом почти е забравил какво е да си бог. В това състояние той прекарва три години.

   В един момент един орел хваща Ом и го издига във висините, където костенурката се опомня за божествената си природа. Орелът има намерение да го пусне отвисоко, за да му строши черупката в земята и да се добере до месото, но, по някаква космическа шега, от целия камънак на Цитаделата Ом се приземява именно върху животоспасяваща купчина
тор в градината на Брута. Послушникът се оказва единственият човек в Църковната империя, който не е глух за своя бог, единственият Му вярващ, който Вярва.
Костенурката заговаря Брута телепатично и арогантно, а той я взима за демон – изкусител и изпада в шок. Така и го намира дякон Ворбис.

   Ексквизиторът ( „бивш квизитор” ) дякон Ворбис е ужасяваща фигура, всяваща смъртен страх в Цитаделата. Човек на вярата и безчовечен демон по душа, прекарал живота си в изтезаване на еретици, Ворбис се заинтересува от Брута. От наставника му отец Намврод ( игра на думи с безбожния старозаветен цар Намрод и английската дума за импотентност ) той разбира, че Брута има уникална способност – съвършена памет. Брута не умее да забравя. Той например знае наизуст целия Септюх ( „Седмокнижие”, по аналогия с Петокнижието, еврейската библия, съставляваща първите пет книги на Стария завет в християнската традиция ) – свещената книга на Омнианството. Ворбис решава да използва тази му чудодейна памет в предстоящата дипломатическа мисия до Ефеб ( приготовленията за война се водят в пълна тайна, официално цари мир ). Съвсем доскоро Омния е водила война с тази страна, но е претърпяла частично поражение, когато един параболичен рефлектор - ефебианско изобретение, подобно на оръжията, които Архимед измислил за отбраната на Сиракуза – изпепелява омнианската флота. Ефебианците от своя страна нямат капацитета да нападнат Цитаделата, затова се ограничават с пиратство по крайбрежието на Омния. Положението трябва да се заглади със средствата на дипломацията, преди посолството на брат Мърдок, убит, както е официалната версия в Църквата, в Ефеб, да предизвика нова, открита война.

   Пътищата до Ефеб са два – лекият морски път през водите на Кръглото море, или непроходимата пустиня. Когато е привикан в свитата на Ворбис, Брута тайно взема костенурката Ом със себе си. Началото на делегацията е знак и за началото на тайния поход на Божествения легион, който всички колективно не забелязват. При пътуването на кораба Ворбис убива с харпун вид риба, наречена „морска свиня” – събитие, което по - късно ще има съдбоносни последици. Говори се, че в тези риби се вселяват душите на умрелите моряци, и че убийството на морска свиня предизвиква смърт за целия екипаж от ръката на Морската царица, главната богиня на морето. Омнианците, естествено, считат нея и всички останали богове освен Ом за безсилни безопасни езически джинове, което, разбира се, не е така – гневът на богинята увлича кораба на Брута в буря. Моряците искат да го пожертват, за да се спасят, но Ом успява да убеди божествената си колежка да отсрочи плащането на този кармичен дълг. Пътуването продължава в спокойни води.

   При пристигането си в Ефеб омнианците получават враждебно посрещане. Докато ефебианците водят гостите си под стража, Брута за първи път вижда философ. Типични за Ефеб, философите разсъждават над структурата на вселената, законите на световните взаимодействия и откъде ще дойде следващата амфора вино- т.е. точно както омнианските попове успяват да работят на закрито без сериозни физически натоварвания. Наред с тоновете им празни приказки обаче именно те са тези, които се сещат как да се построи параболичен рефлектор...

   Делегатите на Омния са преведени със завързани очи през смъртоносния лабиринт, който опасва и защитава двореца на Тиранина, владетел на Ефеб. Името на този човек е Аристократис. Настанени са в покои в двореца. Понеже със съвършената си памет Брута помни всяка крачка от пътя през лабиринта ( а само една крачка встрани може да означава смърт в смъртоносен таен капан ), Ом го кара да излезе из града отвън и да намери философ- специалист по религия. Малкият бог играе сложна игра- от една страна се стреми да разбере как функционира превръщането от малък бог в голям и обратно, за да възвърне силите си, от друга се стреми да поддържа пред единствения си вярващ – Брута – илюзията, че все още разполага с тезаи сили. За щастие пълното простодушие на послушника му  Му позволява да изпълни този номер. Въпреки че му е строго забранено, Брута намира пътя си през капаните и отива в града през нощта. Там той се запознава със слепия философ Дидактилос ( „с два пръста” ) и племенника му философ Ърн ( името идва от английския виц „- Какво е гръцка урна ( urn – „ърн” ) ?” „ – Ами, към 2.50 $ на час ! ”). Брута задава въпросите за религията, които Ом диктува в главата му, но не получава задоволителен отговор. И така, когато в търсене на отговори Ърн го завежда в прочутата ефебианска Библиотека, книжно чудо на Свят Диск, Брута е поразен от количеството книги ( В Омния се чете и пази само една-единствена книга- Септюхът ) и постепенно започва еретично и плахо да се усъмнява в догмите, с които е бил откърмен.

   Омнианците са принудени от Аристократис да подпишат неизгоден мир. Това обаче има малко значение за Ворбис. Ексквизиторът има свой план- през следващата нощ той кара Брута да го преведе през лабиринта, което е била и основната причина да го вземе със себе си. Брута се подчинява.

   Докато ефебианците празнуват, въобразявайки си, че унижените омнианците са излоирани в двореца, Ворбис отваря портите на града. Омнианската малка армия, преминала тайно през пустинята благодарение на машинациите на Ворбис и скрити припаси, завладява седалището на властта в Ефеб. Дяконът тържествува. Той съставя нов мирен договор, с който подчинява Ефеб на властта на Църковната империя, и нарежда да му доведат Дидкатилос.

   Автор на безобидния природонаучен труд „Костенурката се движи”, описващ географията на Диска, философът неволно е станал баща на еретично движение в далечна Омния. Омнианстовото проповядва, че Дискът е всъщност съвършена сфера, шега на Пратчет с небеизвестната католическа доктрина за геоцентризма, заради оспорването на която е бил преследван Галилео Галилей. Последователите на тази нова „ерес на Костенурката” вярват, че А’Туин е единственото същество, заслужаващо почитане, понеже съществуването Й е неоспоримо, и Я използват като символ – верую в борбата си да реформират Църквата и да премахнат Квизицията.

   Дидактилос се преструва, че е съгласен с Ворбис по въпроса за формата на света, заблуждава го и бяга. От преследвачите го спасява сержант Симони ( симония – църковният грях да се търгува с мощи на светци ), личен телохранител на Ворбис. Симони фактически е последовател на ерестта на костенурката, и единствената причина досега да не е убил Ворбис сто пъти е, че иска да извърши това публично, там, където хората в Омния ще го видят. Явно Ворбис се е превърнал в същински полубог в очите на изтормозените, наплашени от Квизицията раби на Ом, дотам, че е изместил Бога.

   Дяконът натоварва Брута със задачата да изгори из основи Библиотеката. Вече там, Брута, който досега едва е смеел да се съмнява в учителя си, му изменя. Преди да изгори Библиотеката той – със съвършената си памет – я наизустява. Брута не умее да чете и пише, но може да помни формата на буквите и да рисува ( в Омния изкуството е забранено ). След това той, Ърн, Дидактилос и Симони бягат от Ефеб по море – Ърн, който е гений на механиката, е изобретил самоходна парна лодка. Дяконът разбира за измяната и собственоръчно ги преследва с кораб, наречен „Ръката на Бог”.

   „Безименната лодка” на Ърн ( в романите на Пратчет героите – гении обикновено имат слабо развити умения да дават имена, какъвто например е случаят с Леонардо ди Куирм ) би трябвало да се движи без помощта на вятъра, но по -големият кораб все пак я догонва.  Тогава Морската царица изисква от Ом да заплати за смъртта на рибата морска свиня, убита от Ворбис. Ом е принуден да се съгласи и приема лодката да потъне, като само Брута се спаси. Двамата скачат във водата. Мълния удря „Безименната лодка”, но техниката на рационалиста Ърн е по - силна от божествените прищевки и вместо да потъне, галванизираната от електричеството Лодка ускорява. Морската царица насочва вниманието си към „Ръката на Бог”. Ърн, Дидактилос и Симони се движат мълниеносно към Омния, а корабът на Ворбис потъва, като се спасява единствено той.

   Брута и Ом се оказват захвърлени от морето на пустинен бряг, по средата на нищото. Натъкват се на Ворбис, който е изпаднал в нещо като кататония – ходи и следва, но не говори. Въозръжен единствено с Вярата и ината си, брута решава преведе учиутеля си през пустинята- пеша до Цитаделата. Страхувайки се да не загуби единствения си вярващ, Ом го следва.

   Преходът през пустинята е върховно изпитание. Макар да губи тегло като айсберг, а Ворбис – който се оказва същински кожа и кости под наметалото - да не яде почти нищо, Брута няма вода. Ом успява да го спаси, като изкопава дупка на мястото, където божественият му усет му подсказва, че има от животворната течност. По стечение на обстоятелствата те се натъкват на пещера насред пясъците, и нощуват там. В пещерата малките богове на пустинята започват да изкушават Брута, подобно на начина, по който Сатаната е изкушавал Христос според Библията. Самият Ом е посетен от Ур-Гилаш, богът на мястото, където сега е Омния, но преди Ом. Останал без вярващи, Ур-Гилаш се е превърнал във вързоп от спомени, обезтелесена памет ( за разлика, примерно, от Брута, който е самото въплащение на паметта. Въпросът за паметта поначало е централен за романа ).

   „Пещерата” се оказва върхът на останките на огромен някога стъпаловиден храм на Ур-Гилаш, и Ом и Брута бързат да напуснат мястото – морга за богове. Брута носи Ом и води Ворбис. Попадат на пустинен лъв, пронизан с копие, явно от пустинния омниански корпус по пътя им за Ефеб. Брута, въпреки протестите на Ом, жалостиво лекува лъва, след което решават да вървят в посоката, от която идват следите му, за да открият местата, от които пие. Поукрепналият изгладнял лъв естествено ги следва. За щастие триото се натъква на масов гроб на омниански войници, измрели в голямата игра на дякона. Продължават, а лъвът се заема с труповете, с което опасността да се нахвърли върху пътешествениците намалява- засега.

   Срещат се със Св. Унгулат ( „копитно животно” ) - пародия на Св. Антоний с неговото изкушение. Св. Унгулат вярва в малките богове и се възползва от тази си вяра. Ангус , личният малък бог на Унгулат спасява патрона си от излекувания лъв ( името на
 божеството е порода говеда, вътрешна шега с едно от превъплащенията Ом в голям бик, и с бика, в който според класическата гръцка митология се превърнал Зевс, за да отвлече девойката Европа ) , докато нашите герои се приближават все по-близко до цивилизацията. Внезапно, по време на един от биваците, докато Ом яде от пустинен храст заедно с друга костенурка, Ворбис се опомня, халосва Брута по тила с камък, разбива по погрешка другата костенурка в скалите, и се отправя към околностите на Цитаделата, до които са вече съвсем близо. А в същото време Симони, достигнал родината си заедно с Дидактилос и Ърн убеждава младия философ да създаде сухоземен вариант на „безименната лодка”- самоходен парен танк-таран, който да срине вратите на Цитаделата, единственото нещо, което стои между Хората на Морската костенурка и узурпацията на властта, по – точно единственото нещо освен армията.

   Ворбис още не е пристигнал.
 
   Ърн се хваща на работа, но нито ковачите от околностите са кадърни, нито Дидактилос успява да даде на тълпите нужната инерция, за да тръгнат срещу Цитаделата и Квизицията.

   Брута се събужда в Цитаделата. Ом е останал далеч назад в пустинята, и той повече не чува гласа Му. Ворбис, който е изкарал нещата така, все едно той е превел Брута през пустинята, където е получил Откровение ( подобно на древния омниански месия Оссори с магарето му ) е обявен по vox populi за Ценобиарх, пророк, осмият поред, очакван отдавна по църковната компутистика. Предстои му да обяви новата официална политика на Църковната империя, която май ще е кръв, кръв, и пак кръв. Отчаян пред лицето на предстоящата катастрофа и заради замлъкването на гласа на неговия Бог, направеният на практика втори в Йерархията Брута се скита из Цитаделата, чудейки се какво да прави. Лу Тце, прост метач ( а фактически „полицай на историята”, нещо като неин полицай ) го съветва да се довери на себе си. В същото време по разказа на един сержант Ърн се досеща, че иначе изключително здравите и масивни врати на Цитаделата най-вероятно се отварят с хидравлически съоръжения, скрити в мазетата. Той и няколко човека заедно със Симони проникват там през древни подземни пещери , за да съботират механизма. Така те се натъкват на Брута, разхождащ се точно над тях. Обнадежден, той се надява да използва помощта на нелегалното им движение срещу Ворбис. За нещастие, в деня на коронацията на новия пророк донос проваля плана и Брута се оказва пред заключени порти, през които никой не му идва на помощ. Хората на Ворбис го хващат, и той е осъден на мъчения върху най – модерния уред за мъчения на Квизицията- морска костенурка, излята от масивен метал, и с пещ отдолу.

   Изглежда, че планът на бунтовнците ще се провали. „Лъжепророкът” Брута е прикован жив да се изпече върху костенурката, портите на Цитаделата си остават затворени, а Мястото – площадът й - е пълен с фанатзирани зрители. И тогава Ом, малкият Велик бог, прави отчаян опит да сопаси пророка си – излиза на открито в пустинята и се преструва на безпомощна костенурка. Когато един орел го вдига във въздуха, за да го разбие отвисоко в земята, Ом на свой ред го захапва за топките ( птиците по принцип въобще нямат топки, но в книгата е иначе ) , и го направлява, докато го отнесе над Мястото.

   Брута прошепва на Ворбис, че ще умре от ръката на Бог, миг след което костенурката Ом, падайки отвисоко, разбива главата на ексквизитора и кандидат – месия. Всичко това е препратка към историята, че древногръцкият философ Есхил уж умрял по подобен начин.
Смъртта на Ворбис кара хората отново да повярват в Бога си, и Ом мълноеносно израства до Голям Бог. Той пръска оковите на прикования Брута и очаква завета му. Тогава Брута скъсва с традицията и изисква нещо нечувано – Богът му да вярва във вярващите Си. Ом побеснява от такава наглост, но се съгласява- за сто години. Предупреждава Симони, Брута и Ърн обаче, че Тиранинът е организирал съюзна флотилия от всички свободни страни по брега на Кръглото море, които имат за цел да смажат Омния, и скоро ще акостират. Брута, Осмият пророк, понася тялото на Ворбис като доказателство за обрат в политиката на Църковната империя и се отправя към пристана. Той се опитва да убеди вражеските адмирали да прекратят войната преди да е започнала, но играта на политика се оказва по – силна, а и омнианците са събрали своята армия зад хълмовете. В този момент Ом, който пристига в Дънманифестин с гръм и трясък, предизвиква сбиване на боговете. Те се явяват на враждуващите страни и възвестяват новото отношение бог – човек. След което изчезват, и се възцарява мир.

   След сто години, сутринта, Брута е все още жив. Престарелият ценобиарх си мисли за златният век, който е донесъл в Омния, и за това, че „тук и сега ние сме живи” – отговорът на будистката философия „Виждаш ли всички тези хора ? След сто години всички те ще са мъртви”. Тогава божествената благословия най-сетне свършва и доживелият патриаршеска възраст пророк умира. Очаква го Пустинята, която всеки човек трябва да извърви сам, за да стигне до съда от другата страна. И там, в началото на пътя, го чака човека, чиято съдба е неразривно свързана с неговата - Ворбис. Той не е посмял да я извърви сам със себе си, с всички злини и зверства, които е извършил, и които са го превърнали в нещо безчовечно.

   „Такъв е Ворбис.”- казва Брута на Смърт – „Но аз съм си аз.”

   И учител и ученик поемат по пътя на душите.

Допълнителна информация:

 Тери Пратчет е особено популярен съвременен писател, затова линковете към свързани с него страници са твърди многобройни, за да бъдат изброени тук. Една от най - полезните все пак е http://www.lspace.org/, където можете да прочетет задкулисна информация за езикови шеги с имената и други похвати като описаните горе.

Фредерик Бегбеде. 9,99

( в оригинал 99 F )

По тази книга от 2000 година е направен филма, който можете да гледате тази година.

Техническа информация:
Залавието на тази книга е нейната цена. Може да се намери преоценена ( виж последното изречение на преразказа ). Меки, относително здрави корици- издържа на препрочитане. Гръбчето стои здраво, не се е скъсало след два прочита. Шрифт: неподходящ Times New Roman с множество недоглеждания и грешки по текста ( "гарава" вм. "гарафа, сбъркана пунктуация и пр. ) Графически корицата е слаба имитация на западния 
оригинал. Заглавието и автора са рисувани очевидно с мишка на Photoshop, на четка с неподходящ spacing, устните са немарливо оцветени. В текста се срещат известно количество английски думи, нужно ви е сновно ниво по английски, за да ги схванете.

Преразказ:
   Носейки се на гребена на личната си вълна от корпоративен дизайн, нихилизъм и наркотици, Октав ( литературното „аз” на Бегбеде ) описва пътя си към своето постепенно самоунищожение в свят, в който Гьобелсовият тип пропагандна техника е урок Номер Едно за съвременните рекламисти, парите те правят име, но не и личност, и в който марката, опаковката замества съдържанието- светът на корпоративната реклама.
Книгата е изповед на човек, врял и кипял в бранша, написана „за да го уволнят”, тя е вулгарен роман, умерено интелигентно четиво и не на последно място един вид практически учебник по рекламознание- от всичко по малко.

   Романът е разделен на шест части според броя лични местоимения във френския език, заглавиети на всяка от тях е отделно местоимение- аз, ти, той, ние, вие, те- и във всяка от тези части цялото действие се води в числото и лицето на заглавието.
Завръзката ( „аз” ) е рекламната камапния на „Слабина”- диетично кисело мляко, нов продукт на корпоративния гигант „Мадон” ( очевидна заигравка с реално съществуващото “Danon” и католическата Мадона ). Фирмата ( Rosserys & Witchcraft, съкратено Ross ), в която вископлатеният Октав работи като криейтив-концептуалист ( idea-man ) е наета, за да разработи проекта, но идеите на главния герой са отхвърлени от тесногръдите и страхливи шефове на концерна. Оттук започва познатата до болка игра на котка и мишка между клиент и изпълнител, която подлудява Октав.

   Той мечтае за уволнение ( което е и официалната му причина да напише настоящата книга ) и бягство на самотен остров на лек живот и разврат, но е неуволняем пленник на своя свят. Привидно спокоен, той е вътрешно съсипан от дрогата и скорошната си раздяла с красавицата Софи, която е изневерявала на мъжа си, за да се вижда с него. Софи е съобщила на Октав, че е бременна от него, но той е предпочел живота на бонвиван и ерген и е прекъснал връзката си с нея. Сега героят на Бегбеде се опитва да се убеди, че е направил правилното нещо, естествено неуспешно.

    С Чарли, колегата си от рекламния отдел измислят подходяща реклама тип „лайното от последната минута” за Мадон, в която да участва любимата на Октав свръхкрасива проститутка, „Тамара”. Скоро след това Октав се надрусва и за малко не умира от сръхдоза.
В третата част ( „той” ) рекламистът - наркоман е хоспитализиран. След завръщането му във фирмата е изпратен заедно с колегите си на семинар в Сенегал. Същевременно Софи започва връзка с шефа на Октав- Марк Мароние. Описанието на всички събития в личната история на героя на Бегбеде е смесено с разсъжденията му за света, живота и рекламата.
   В четвъртата част ( „ние” ) Марк умира или по-точно изчезва. След погребението Октав и Чарли пътуват до Маями за снимките на рекламата на Мадон- търси се „класически вид къща с каменно стълбище”, каквато има в тази част на Щатите, или по-точно има толкова разточителен бюджет, че двамата да си издействат платената ваканция на топло, преструвайки се, че са по работа. Там Чарли съобщава на Октав, че Джеф ( кариерист от Ross ) си е осигурил мястото на изпълнителен директор на фирмата- постът, на който досега е бил Марк Мароние. Вероятно това е и причината за самоубийството му ( погребан е празен ковчег, къде е тялото никой не знае ). След приклюването на снимките двамата рекламисти снимат траш-версия на клипа на "Слабина" с Тамара, за собствено удоволствие и с цел арт-реклама.

   По ирония на икономиката най-тежките акционери на компаниите като Мадон, които уволняват хиляди хора на година, са именно пенсионери, живеещи в Маями. Чарли, Октав и Тамара решават да им изнесат морална лекция, която се превръща в нахлуване с взлом в дома на колагенната дъртофелница г-жа Уард. В пристъп на ярост Чарли я убива от бой ( баща му навремето се е обесил, след като е останал на улицата след подобно съкращение от предприятието си ). Тримата покриват следите си.

   С идването на власт на Джеф, Октав и Чарли автоматично са повишени в творчески директори със заплата от по 30 000 евро на месец. Официалната реклама на „Слабина” даже както си е слаба е орязана до крайност, но на междунаросната седмица на рекламата Октав и колегата му се представят с траш-версията, която най-неочаквано печели първо място. Полицията обаче все пак е напипала следа по охранителните камери и е вече по петите им. Залавят ги точно когато са на подиума с наградата в ръце.

   Тамара успява да избяга от правосъдието и се жени Алфред Дюлер, директора на Мадон. Октав и Чарли са в затвора, където бившият крейтив-концептуалист научава, че Софи е оставила прощано писмо и е изследнала безчезно, може би се е самоубила. Изолиран в своята килия, Чарли си реже вените.

   А фактически Мароние и Софи с дъщерята на Октав са избягали тайно от Сенегал ( Марк е завлякал “Ross” с десет милиона ), и са се установили на остров в Кайманския архипелаг, който официално не съществува- този безименен отсров е утопия за хора, които искат да сменят самоличността си и да са мъртви за пред света, докато си живеят живота. Така романът достига символичната развръзка- престъпникът спрямо човещината ( Октав ) получава възмездие ( така един вид Бегбеде се самонаказва, за да изкупи вината си като рекламист ), а добрите- Софи, Марк, Тамара- заживяват щастливо. В крайна сметка книгата- поради неумение на автора или тъкмо напротив, поради внимателно замислен така край, прилича на една реклама- започва обещаващо, но в края издиша. Тя не е нито истински професионален учебник по рекламознание, нито наистина стилна литература ( получава 7.2/10 по скалата на Amazon.com, доколкото оценката там е адекватна ). Това може би обяснява защо при корична цена от 9,99 лв. съм я купил за 4 лева. Все пак, след прочитането й ми се дояде кисело мляко. ;)

Допълнителна информация:

http://en.wikipedia.org/wiki/Beigbeder  - сайт на автора в Уикипедия. Съдържа линкове към официалния му сайт, фен-сайта и интервю.

Разлики и прилики между филма и книгата: - Филмът е по-къс, но визуaлно по-въздействащ. Убийството е заменено с инцидент. Авторът играе във филма като двойник-призрак на главния герой Жан Дюжарди - между двамата има прилика. Филмът е по-издържан от книгата и в някои отношения по-забавен.