сряда, 26 ноември 2008 г.

Б. Стругацки

“ТРУДНО Е ДА БЪДЕШ БОГ”




Може ли този роман да се счита произведение за Светлото Бъдеще ? В някаква степен да, несъмнено. Но в съвсем незначителна степен. В общи линии, този роман претърпя няколко съществени изменения по време на създаването си. Той започна ( на ниво замисъл ) като весел, чисто приключенски, мускетарски роман.
1.02.1962- АС ( Аркадий Николаевич Стругацки ): “Моля да ме извиниш, но аз включих ( в плана за 1964 на Детгиз – Руското държавно детско издателство ) “Седмото небе”- повест за наш наблюдател на чужда феодална планета, където има два вида разумни същества. Обмислих плана на книгата, получава се остросюжетна шега, може и много весело да излезе, с всичките му там приключения и майтапи, с пирати, конкистадори и пр. , даже и с инквизиция”.
Сама по себе си идеята за “наш наблюдател на чужда планета” възникна още когато писахме “Опит за бягство”. Там помеждудругото се споменава някой си Бени Дуров, който така и работи наблюдател на Тагора. Идеята ми се мярна само за малко ( не бях имал такава дотогава ), но не пропадна безследно. Сега обаче дойде и нейният ред, макар и тогава все още слабо да си представяхме всички възникващи от това възможности и перспективи.
Защо заглавието “Седмо небе” не беше поставено над ненаписана повест за магьосници, нито над ненаписана повест за “нашия шпионин на чужда планета” става ясно от писмото на АС, голяма извадка от което не мога да се въздържа да не цитирам тук, за да може читателят да добие представа колко много могат да се различава първоначалният авторски замисъл от окончателният вариант.
Писмото не е датирано, то очевидно се отнася към средата на март 1963.
“Съществува някъде планета, точно копие на земята, може би с известни разлики, в епохата непосредствено преди Великите географски открития. Абсолютизъм, весели пияни мускетари, кардинал, крал, метежни принцове, инквизиция, матроски кръчми, галеони и фрегати, красавици, въжени стълби, серенади и пр. И ето, че в тази страна ( смесица на Франция с Испания или на Русия с Испания ) нашите земляни, отдавна вече абсолютни комунисти, подхвърлят “кукувиче яйце”- млад напет красавец с ееей такъв юмрук, отличен фехтовчик и пр. В частност подхвърлят го не генерално “всички” земляни, а само, да кажем, московското историческо общество. Отиват при кардинала и му казват: “Така и така, няма да разбереш причината, но ние ти оставяме ей тоя тук хубавец, ще го пазиш от беди, ето ти едно чувалче злато, а ако нещо му се случи, мисли му, кожата жив ще ти съдерем.” Кардиналът се съгласява, приятелите оставят в орбита около планетата спътник-предавател, нашият човек по тамошната мода носи на главата си златен обръч с монтиран в него вместо елмаз - обектив на телепредавател, който предава на спътника - а същият на Земята - сцени из живота на феодалното общество.
След това героят остава сам на планетата, наема жилище при г-н Бонас и си прекарва времето в шлияене из града, разминаване с велможите по тесните криви улички, пиянстване по кръчмите, бой с шпаги ( но никого не убива- даже му е излязла слава за това ), задиря жените и пр. Тази част положително ще се получи добра, весела и смешна. Когато се катери по въжената стълба, от скромност закрива обектива с шапката си с перо.
А след това започва епохата на Великите географски открития. Връща се местният Колумб и обявява, че е открил Америка, прекрасна като Седмото небе страна ( оттам и името на романа- б.пр. ), но там няма как да се задържи колония - обитават я враждебни зверове, невиждани от тази страна на океана. Тогава кардиналът извиква нашия човек и му казва: помогни, ти можеш много, защо да се дават излишни жертви ? По – нататък е ясно. Нашия човек извиква помощ от Земята – танк със специална защита и десетина приятели с бластери, определя им среща на новооткрития бряг и отплува с галеони с войници. Пристига там, започва война, и се разбира, че тези зверове са също разумни същества. Историците са посрамени, извикват ги на Световен съвет и ги скастрят жестоко по партийному за цялата история. Това всичкото може да бъде написано весело и интересно, като „Тримата мускетари”, само със средновековната му там мръсотия и кал, както там са миришели жените, и във виното плували множество мъртви мухи. А пътьом трябва да се прокара идеята как комунистът, оказал се в тази среда, бавно, но сигурно се превръща в еснаф, макара и за читателите да си остава същият мил и добър другар комунист.
Наистина, всичко това е почти ТЯ, историята, но отчасти и не е, а в някой отношения е нещо съвършено различно. Такъв вид планове наричахме „здрав основен скелет”. Наличието на подобен скелет беше необходимо ( но не и достатъчно ) условие за започване на работата, поне през тази епоха от творчеството ни. По – късно се появи и още едно крайно важно условие – непременно е било необходимо да се знае „как се успокоява топката” – какъв ще бъде краят на замисленото произведение, какъв ще е последният ориентир по пътя на сюжета.
В началото на 60-те години още не проумявахме колко важно е това, и затова често рискувахме и често бяхме принудени изцяло да сменяме сюжета в движение. Както и стана със „Седмото небе”.
„Здравият основен скелет” на романа, предложен от АС, без всякакво съмнение беше добър и обещаващ прекрасно произведение. Но, явно още в ранния етап на обсъждане между нас като съавтори възникнаха определени различия в подхода, още не бяхме седнали на масата, за да започнем работа, и вече възниква дискусия, подробностите на която аз, разбира се, не помня, но общия й ход може да се проследи по откъсите от писмото на АС ( да припомня: писмата на БС, писани преди ’63-та, са – уви! – безвъзвратно изгубени. )
17.03.63 – АС: „ ... Целия ти план ще го изпълним за пет дни. Предварително искам да ти кажа, бледни пухкави мой брате, че искам да стане леко, спокойно – за „Седмото небе” говоря. Искам да пише как жените плакали, стените се стресяли от смях и петдесет негодяи се деряли „Бой ! Бой !” и нищо не могли да сторят на един комунист.”
Последната фраза е леко изменен цитат от любимата ни трилогия на Дюма, а като цяло става дума, очевидно, за това какъв точно ще е основният метод на работа над новия роман. БС си е имал собствени съображения по този повод. Какви именно, можем да предположим от следната извадка:
22.03.63 – АС: „ ... За „Наблюдателя” ( така преименовахме „Седмото небе” ). Ако толкова държиш в книгата да има остросюжетни размисли за смисъла на живота, ще имаш възможност да си излееш душата на хартия в „Дните на Кракена” и „Магьосници”. А аз бих искал да създам повест за абстрактното благородство, честта и радостта, такива, както у Дюма. И не смей да ми противоречиш ! Поне една повест да напишем, която не засяга пряко съвременните проблеми в чист вид. На колене те моля, мерзавец такъв ! Шпаги, шпаги ми трябват ! Кардинали ! Пристанищни кръчми !”
Цялата тази преписка се водеше на твърде интересен вътрешнополитически фон. В средата на декември 1962-ра ( не помня точната дата ) Хрушчов посети изложба на съвременно изкуство в Московския Манеж. Насъскан ( според слуховете - от Иличев, който тогава беше глава на идеологическата комисия на ЦК ), разяреният вожд, велик специалист ( разбира се от само себе си ) по въпросите на живописта и изящните изкуства изобщо, та той летял по коридорите на изложбата и ( пак според слуховете ) крещял: „ Посерковци! За кого работите ? Чий хляб ядете ? Педерасти ! За чий сте го намацали всичкото това, мазачи такива ? ” Тропал с крак, лицето му се наливало с черна кръв, и пръскал слюнка на два метра околовръст ( тогава и по този повод се роди известният анекдот, в който озверелият Никита – кукурузчик, загледал се в някакво уродливо изображение в рамка, реве като недоклан: „ А какъв е тоя гъз с уши ?! – на което му се отговаря с трепет: „Това е огледало, Никита Сергеевич.”
Всички без изключение средства за масова комуникация моментално се нахвърлиха да плюят абстракционизма в изкуството, сякаш последните десет години специално са се подготвяли, трупали са материали само това и са чакали, да им разрешат, най – накрая, да се изкажат по тази жизненоважна тема.
И това беше само началото. На 17-ти декември в Домприема на Ленинските хълмове се състоя среща на ръководителите на Комунистическата партия и Съветското правителство с дейци на литературата и изкуството. Брежнев, Воронов, Кириленко, Козлов, Косигин, Микоян, Полянский, Суслов, Хрушчов и други от най – маститите държавни литературоведи, заедно с народни изкуствоведи, се събраха на едно място, за да „ изкажат своите забележки и пожелания по въпросите на литературата и изкуството.”
Съображеният бяха изказани. Пресата вече не ревеше, тя буквално виеше: „НЕ МОЖЕ ДА ИМА КОМПРОМИСИ”, „ОТГОВОРНОСТТА НА ХУДОЖНИКА”, „СВЕТЛИНАТА НА ЯСНОТАТА”, „ОКРИЛЯЩА ГРИЖА”, „ИЗКУСТВО И ЛЪЖЕ – ИЗКУСТВО”, „ЗАЕДНО С НАРОДА”, „НАШИТЕ СИЛА И ОРЪЖИЕ”, „ИМА ТАКАВА ПАРТИЯ, ИМА ТАКОВА ИЗКУСТВО”, „ПО – ЛЕНИНСКИ”, „ЧУЖДИ ГЛАСОВЕ”...
Все едно се пукна завехнал гноен цирей. Гной и мръсна кръв заливаха страниците на вестниците. Всички онези, които през последните години на „разведряването” бяха попритихнали ( както ни се струваше ), бяха свили платна, ослушвайки се изплашено в очакване на немислимото, невъзможното, невероятното – на възмездие за миналото, всички тези злодеи, породени от сталинщината и беровщината, с ръце до лактите в кръвта на невинните жертви, всички тези скрити и открити доносници, идеологически хамелеони и лицемерни доброжелатели, всички те отведнъж изскочиха из своите укрития, всички се оказаха отведнъж енергични, ловки, умели хиени на перото, алигатори на пишущата машина. МОЖЕ!
Но това все още не беше всичко. На 7–ми март 1963-та в Кремъл „обменът на мнения по въпросите на литературата и изкуствата” продължи. Към познавачите на изящните изкуства се присъединиха Подгорни, Гришин, Мазуров. Обменът на мнения трая два дни. Воплите на пресата още повече се усилиха, макар да изглеждаше, че няма накъде повече да се усилват. „ВЕЛИЧИЕТО НА ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО”, „ПО – ЛЕНИНСКИ !” ( същото като преди, но сега с удивителна ), „ФИЛОСОФИЯТА НА ЗАПАДНОТО ИЗКУСТВО – ПУСТОТА, РАЗЛОЖЕНИЕ, СМЪРТ”, „ВИСОКА ИДЕЙНОСТ И ХУДОЖЕСТВЕНО МАЙСТОРСТВО – ВЕЛИКА СИЛА НА СЪВЕТСКИТЕ ЛИТЕРАТУРА И ИЗКУСТВО”, „НЯМА ‘ТРЕТА’ ИДЕОЛОГИЯ”, „ДА ТВОРИМ В ИМЕТО НА КОМУНИЗМА”, „ДА ПРОСЛАВЯМЕ, ВЪЗПЯВАМЕ, ВЪЗПИТАВАМЕ ГЕРОИЗМА”. „СЛЕДВАЙ КУРСА !” ( числото на възклицателните знаци определно нараства ), „ТЪРСЕНИЯ В ПОЕЗИЯТА, ИСТИННИ И ФАЛШИВИ”, „ДА ГЛЕДАМЕ НАПРЕД”...

„Слънцето свети, но не грее, то не е беда,
Разля се пролетна, мръсна вода.
За радост голяма на едрия скот
Земята залива я кален потоп.

Това беше написано в отговор от Юлий Ким – незабавно и както винаги остро и безукорно точно:

Тъмна вода, пролетна вода,
Мътна, безпътна, разпътна вода.
Грабвайте мрежите, стопи се снега,
Лесно се лови риба в мътна вода !


От всички магнетофони, във всички кухни на интелигенцията звъняха неговите куплети, изпълнавани нарочно с приглушен и даже ласкав глас:

Ах, временце какво ! Не време, а мечта !
Как разкукуригаха се навред кочетата !
Такъв хор, като на двора,
Не съм слушал даже и в „Октомври” !

( под „кочета” тук трябва да се разбират, естествено, съратниците и сподвижниците на В. Кочетов, тогавашния главен редактор на върло просталинисткия вестник „Октомври”, отявлен сталинист, антисемит и мракобес, когото даже от време на време началството беше принудено да усмирява, за да се съхрани благоприличието на съветската система в очите на международното работническо движение. )
Започнаха с художниците – модернисти – Фалк, Сидур, Ернст Неизвестни – а след това, преди да мигне човек още, се нахвърлиха и на Еренбург, Виктор Некрасов, Андрей Възнесенски, Александър Яшин, и на филма „Заставката на Илич”. След това всички, които си нямаха друга работа, погнаха и Аксенов, Ертошенко, Саснорин, Ахмадулин и даже – но вежливо, с реверанс – Солженицин. ( Солженицин все още беше фаворит на Главния. Но цялата останала свита – боже мой, как само го ненавиждаха и се бояха от него. Царя дава, пъдаря не дава. )
С течение на времето гнойната война достигна и до нашия фронт, до тихия кръжок на фантастите. На 26-ти март 1963 г. се състоя разширено съвещание на отдела за научно – фантастична и приключенска литература на Организацията на московските писатели. Присъстваха: Георги Тушкан ( председателят на отдела, автор на ред приключенски произведения и на научно – фантастичния роман „Черният смерч” ), А. П. Казанцев, Георги Гурович, Анатолий Днепров, Роман Ким ( автор на повестите „Тетрадка, намерена в Сунчон”, „Момичето от Хирошима”, „Да се изгори след прочитане” ), Сергей Жемайтис ( завеждащ редакцията по научна фантастика в „Млада гвардия” ), Евгени Павлович Брандис, и много други. Ето показателен откъс от подробния отчет на АС по случая:

„И тогава започна най-страшното. Взе думата Казанцев. Първата половина от изказването му беше посветена на Алтов и Журавлев. Втората не я чух, защото вече не знаех къде да се дяна. Ето накратко какви бяха основните моменти в речта му: Алтовското направление във фантастиката, слава Богу, така и не е получило развитие. И това не е удивително, все пак съвестките фантасти са идейни хора. Алтов при едно съвещание от 58-ма година обвини „мен и Днепров” в това, че ние ( Днепров и той, Казанцев ) сме били буксували на единствената, омръзнала на всички тема – сблъсъкът на два свята. Не, другарю Алтов, тази тема далеч не ни е омръзнала, а Вие- вие сте безидеен човек ( стенографките записват трескаво. Въобще всичко това се записваше). В „Полигонът ‘Звездна река’” Алтов се изказва против постулата за скоростта на светлината на Айнщайн. Но през трийсетте години фашистите измъчвали и преследвали Айнщайм именно заради този постулат. Всички тези на Алтов така или иначе са маши в лапите на фашизма ( стенографките пишат! Не ми казвай, че преувеличавам, на мен самия ми се струваше, че сънувам ). Не стига това, но всички творби на Алтов са така далеч от реалнсотта, толкова пусти и лишени от жизнено съдържание, че той смело може да бъде наречен абстракционист в литературата, мазач, катранджия и пр.
По-нантатък съм спрял да следя речта. Изби ме студена пот. Всички седяха, като мъртви, вперили поглед към трибуната, никой не издаваше и звук, и тогава аз схванах, че за първи път в живота си се сблъсквам с Негове Величество Отмъстителния Идиот, с това, коеото е било някога през 37-ма и 49-та. Да взема да протестирам ? Ами ако никой не ме подкрепи ? Откъде да знам кой на кого е човек ? Ами ако всичко вече е утвърдено и съгласувано ? Обхвана ме ужасен страх, и неслучайно, аз и за тебе се боях. А след това изведнъж така освирепях, че вцепенението изчезна отведнъж. И когато Казанцев приключи, аз изкрещях: „Може ли!”. Тушкан, недоволно гледайки ме, каза: „Но моля, говорете.”
Стругацки: При цялото ми уважение към Александър Петрович трябва да протестирам. Алтова може да ни харесва или да не ни харесва, но помислете си какви ги приказвате ! Алтов бил фашист ! Та това е клеймо, това се стенографира, не сме в кръчмата, това е дявол на магаре, това е просто безобразие ! ( само толкова си спомням, общо пет минути ги редих такива ).
Секунда мъртва тишина. След това железният глас на Толи Днепров: „Аз от своя страна съм длъжен да заявя, че не си спомням Алтов някога да ме е обвинявал в пристрастие към „борбата на два свята”. Обвиняваше ме за това, че действащите лица при мен са не хората, а идеи и машини. Към Ким: и никакъв абстракционист не е той. Тъкмо напротив, когато беше у нас и видя картина на такъв, много я руга.”
След това всички зашушукаха, заговориха, Казанцев почна да е обяснява какво бил искал да каже, а аз, тресейки се от злоба, нищо повече не чувах. И когато всичко свърши, аз станах, изпсувах ( на майка, струва ми се ), и казах на Голублев: да се махаме от тук, тук се лепят клейма. Високо го казах. Слязохме в кръчмата, и там изжулихме една бутилка не помня какво.”
Сега, изглежда, на всички бяха лъснали бакиите.
Впрочем, никого не затвориха. Даже никого не изключиха от съюза на писателите. Още повече, че насред гнойния порой разрешиха да бъдат публикувани две или три статии с внимателни възражения и с изложение на личната ( а не партийната ) гледна точка. Въпросните възражения бяха моментално удавени в опровержения, но фактът, че въобще ги е имало показваше, че началството няма намерение да коли и беси.
И даже най-големият съветски драматург Анатолий Софронов ( на чийто малък пръст, да ме прощавате, никой не може да стъпи ) високомерно успокояваше наплашените писатели:

„Сега някои изказват опасения да не би да има извращения, да не затворят на някого устата. Няма на никого нищо да затворят, не се безпокоите. Нашата съветска власт е добра, човечна. Трябва да се работи добросъвестно, тогава всичко ще е наред.”

Но нас не толкова ни беше страх, колкото ни беше гадно. Беше ни тежко и кофти, като от махмурлук.
Никой в крайна сметка не разбра какво е предизвикало този стремителен гноен порой. Това ли, че властта си го изкраваше на своите за натрития си наскоро по време на Кубинската ракетна криза нос, или това, че положението в селското стопанство допълнително се е влошило, и че вече предсказваха в скоро време бой за хляб ( какъвто и наистина настана през 1963-та ). Или пък беше дошло времето да се покаже на самозабравилата се „интелигейнщина” кой е шефът тук и кои са неговите хора – не са г-н Еринбург, г-н Ернест Неизвестни, или подозрителния уважаем г-н Некрасов, ами са добрата стара гвардия, многократно препроверена, отдавна купена, сплашена, и вярна на властта до гроб.

Която и от тези версии да избере човек, или всичките заедно, едно ни стана, както се казва, безпощадно ясно: не трябва да храним илюзии. Нито надежди за светлото бъдеще. Управляват ни мракобеси и врагове на културата. Те никога няма да са на наша страна. Винаги ще са против нас.Те никога няма да ни позволят да говорим това, което мислим за правилно, защото те считат за правилно нещо съвършено друго. И ако за нас комунизмът – това е свят на свобода и творчество, за тях комунизмът е общество, в което народонаселението незабавно и с наслаждение изпълнява всички предписания на Партията и правителството.

Осъзнаването на тези прости истини, които тогава далеч не бяха толкова очевидни за нас, колкото са сега, беше като всяко осъзнаване на истината мъчително, но в същото време и благотворно. Хрумнаха ни нови творчески идеи, които настоятелно се нуждаеха от осъществяване. Започнатата от нас „весела, мускетарска история” ни се видя в съвсем нова светлина, и БС не се нуждаеше от дълги речи, за да убеди брат си в необходимостта да преработят „наблюдателя” из основи. Времето на „лекомислените историйки”, времето на „шпагите и кардиналите”, очевидно, отмина. А може би въобще и не беше настъпвало. Мускетарският роман трябваше, длъжен беше да стане роман за съдбата на захвърлена в мрака на средновековието интелигенция.

Из дневника на АС:

12-16-ти ( април 1963 ) бях в Ленинград. ( ... ) Съставих приличен план на „Наблюдателя” ( бивш. „Седмото небе” )...

13. 08. 63

„През юни приключихме „Трудно е да бъдеш бог”. Сега не знаем на кой да го дадем да го отпечата. В „Детгиз” няма да го вземат. Може би трябва да се пробваме в „Нов свят”...

Талка и не пробвахме да дадем ръкописа в „Нов свят”, но пък в тлъстото списание „Москва” - там опитахме. Безуспешно. Отта,м ни го върнаха с рецензия, помня, снизходително – отрицателна – в „Москва”, както се оказва, не печатали фантастика.

Въобще, романът предизвика противоречиви реакции у читателите. Особено озадачени бяха нашите редактори. Всичко в този роман им беше непривично, и се чу маса пожелания ( напълно дружески, съвсем не злобно – критически ). По съвет на И. А. Ефремов преименувахме министъра по охрана на короната в Реба ( преди това беше дон Ребия – твърде прозрачна анаграма ( с името на държавния глава и мракобес Берия – бел. пр. ). Освен това, наложи ни се изжяло да преработим целия текст, и да добавим цяла сцена, в кояото Арата Гърбавия иска от Румата мълнии и не ги получава. Поразително е, че така полученият роман премина през всички капани на цензурата без особени затруднения. Може би причината се крие в либерализма на тогавашното „младогвардейско” началство, или в адекватните действия на прекрасния ни редактор, Бел Григориев Клювой, или пък цялата работа беше в това, че имаше известен откат от наскорошната идеологическа истерия – враговете ни поемаха дъх и благодушно оглеждаха новозавоюваниете територии.

Впрочем, след излизането на книгата незабавно последва един вид реакция. Това беше първият случай, когато по нас стреляха с големите оръдия – академикът на Академията на Науките на СССР Ю. Францев обвини авторите в абстракционизъм и сюрреализъм, а почтеният събрат по перо В. Немцов – в порнография. За щастие, това беше времето, когато все още беше разрешено да се отговаря на подобни удари, и в своята блестяща статия „Милиардите граници на бъдещето” И. Ефремов се застъпи за нас. Пък и температурата на политическия дворцов дебат поспадна. С една дума, размина ни се. ( Идеологическата цензура още няколко пъти посръфа романа, но на фона на по-късните „Приказка за тройката”, „Хищните вещи на века”, „Охлюв по нанагорнището” той започна да изглежда безобиден и се превърна в образец за подражание. Стругацки вече и ги подкукуросваха – вижте значи, колко хубава книга е „ Трудно е да бъдеш бог”, защо и занапред не работите в тази насока ? ... )

Романът, трябва да се признае, се оказа сполучлив. Едни читатели намираха в него мускетарски приключения, други – твърда фантастика. На тийнейджърите се харесваше остросюжетната тематика, на интелигенцията – дисидентските идеи и антитоталираните изстъпления. В течение на десетки години във всички социлогически изследвания на този роман делеше първо-второ място с „Понеделник започва в събота”. До днес ( октомври ’97-ма г. ) той е излязал в Русия в титаж повече от 2,6 млн. Бройки, при това без да се считат съвестките издания на на езиците на народите на СССР. А при чуждестранните издания до ден днешен заема почетно второ място след „Пикник край пътя”. По мои данни той е излизал в чужбина в 34 издания, в 17 страни. В т.ч. – в България – 4 издания, Испания ( 4 ), ФРГ ( 4 ), Полша ( 3 ), ГДР ( 2 ), Италия ( 2 ), САЩ ( 2 ), Чехословакия ( 2 ), Югославия ( 2 ), и т.н.

Няма коментари: