Гор Видал. Сътворението

Кир Спитама е внукът на самия Заратустра ( гр. Зороастър ), и единственият човек, който е чул гласа на Премъдрия Господ ( Ахура Мазда ) , преди Зороастър да бъде посечен в храма си. Това го прави най светия жив човек в цялата Персийска империя, и обект на политически страсти и невероятно сложни машинации.

Това е било преди 80 години.

Сега Кир Спитама живее като персийски посланик в негостоприемната Атима на Перикъл, и е сляп. Единствената му опора е... Демокрит, който според книгата му е роднина.

Действието започва в Атинския Одеон, където един бездарник, някой си Херодот, изнася ултрапатриотична лекция за Гръцките войни. Векът е пети преди Христа, историята се пише от победителите, и Кир Спитама е твърде стар, твърде сляп, твърде уморен, за да си губи времето да обори младия нахалник. Неговият отговор ще бъде под друга форма: черпейки от невероятната си памет, внукът на древния монотеистичен месия ( Зороастризмът ( Огнепоклонничество ) е строго погледнато единобожна религия ) ще разкаже на перото на младия Демокрит историята на своя живот – своите пътешествия из земите на изток и тези на изток от изтока, сред хора от всякакъв цвят и вяра, поклонници на Лъжата и малцината отдадено на истината, пътешествие в търсене на загадката на битиети: Същността на Сътворението.

Кир Спитама е бил на 7 години, когато нашествие на северните племена, вечната заплаха за Персия, е достигнало храма на Ахура Мазда в Бактрия, и един от северняците е посекъл пророка пред свещения огън, докато момчето му е помагало в церемонията. По спомените на Кир обезглавената глава на Зороастър е заговорила за малко с гласа на Господ. Един от жреците успява да спаси момчето. Хистасп, бащата на Дарий и сатрап на Бактрия ( една от дванайсетте персийски сатрапии ) взема малкия под своя опека и изправя Кир – син на персиец и тракийката Лаида – пред избора какъв път да избере в живота. Между това да стане воин или жрец момчето ( явно с оглед на смъртта на дядо си ) избира първото. Хистасп го изпраща заедно с майка му в двора на Великия цар, който официално е обявил зороастризма за държавна религия, но старите богове – деви и дяволи – не се предават така лесно. Предупреден да се пази от няколко жени в двора. Една от тях е дъщерята на Гобрий, за която Дарий се е оженил на 16 години и от която има трима сина ( един от тях е Артобазан ). Друга е Атоса, царицата – майка, дъщеря на Кир Велики, един от тримата сина ня която е Ксеркс.

По това време дворът е в град Суза в мала Азия. Кир Спитама и майка му получават много скромни покои в харема и дълго време никой не ги забелязва. Това обаче се променя, когато Кир произнася подобна на заклинание заороастрийска молитва пред един от учителите си. Властната и много суеверна царица Атоса го привиква при себе си. Официално я интересува дали той може да хвърля проклятия, но всъщност за нея е важно да го използва - понеже е роднина на пророка на официалната религия – като политическо оръжие. Оттогава за радост на майка си започва да прави впечатление в двора.

Двотът се мести в Екбатана. Там, на сватбата на Дарий с единадесетгодишната внучка на Хистасп, която е и негова племенница ( персийсийте царе са по политически причини многоженци ) той вижда Гобрий. Навремето старецът е бил основният съперник на Дарий за трона и е имал същите шансове, но късметът не му се е усмихнал. Сега Гобрий иска внукът му Артобазан да да наследи Великия цар. По този въпрос дворът не е единодушен. Шестте ( група висши благородници ) подкрепят Артобазан, а семейството на Кир – Ксеркс. Дарий още не е излязал с официлано решение по въпроса.

Гор Видал разглежда историческите личности от дълбокат древност все едно са политици в кулоарите на Конгреса. Описва се обстановката, довела до Гръцките войни ( Както персите наричат гръко – пресийския конфликт ) : отдавна вече гръцки тирани и управници идват в изгнание в Персия и се опитват вероломно да убедят Великия цар да нападне родните им градове, за да си върнат властта с помощта на персийската армия. Така постепенно персийският монарх обръща поглед от баснословно богатия Изток към бедната земя на Елада, чиято рехава, изпълнена с междуособици политическа система е изкушаващ вакуум.

Мардоний, братовчед на Ксеркс и син на Гобрий, става приятел на Кир Спитама. На един лов за глигани Ксеркс спасява живота на Кир. По – късно тримата приятели присъстват на церемонията, на която Великият цар трябва по традиция да изпълни едно желание на просител. Молбата на Мардоний е да бъде сатрап на Вавилон през третия месец на годината. Тя е изпълнена.

Вавилон е древен град с поувяхнала слава, вторачен в собственото си минало. Тримата приятели получават царски прием. В къщата на Бел- Мардук ( самата Вавилонска кула ) те се преструват на богове и ксеркс обладава Роксана, племенницата на последния вавилонски цар Набонид. Той ще се ожени за нея двадесет години по – късно.

В една ловна хижа Дарий взема решението за Гръцките войни. Основен подбудител е Хипий, син на Пазистрат, тиран на Атина. Той успява да изкуши Дарий с единствената титла, която не притежава : „ Цар на морето ”. Флотата е поставена под командването на братовчеда на великия цар – Мегабет, втори адмирал ще бъде Аристагор.
През лятото на следващата година Кир Спитама и Мардоний тръгват от Вавилон по Царския път към Сарди, но не продължават за Милет, а се отклоняват при Халикарнас, най – южния от персийските гръцки градове. Тамошният цар Лигдам ги приема с почести. Там Мардоной прелъстява царската дъщеря Артемизия, която ще играе по – късно голяма роля в харема.

Пристигат в Сарди в началото на есента. Скоро след това гърците нагло опожаряват града и Персия се оказва във война с една внушителна групировка, наречена Йонийската федерация. Кир Спитама остава в полувъзстановения Сарди 2 години, като щабен офицер. Хистасп умира по времем на строежа на екстравагантната дариева гробница.

Тогава от Индия пристига предложение за търговска спогодба. Нашият герой е натоварен със задачата да достигне царствата в Гангската равнина, да изучи езика и да установи търговски контакти. Водач ще му бъде превъзходният моряк Скилакс, а преводач до един момент – Карака, индийски роб. Така започват пътешествията на Кир Спитама до Индия. Първо, по река Ямуна ( на 100 мили от Ганг ) до град Матхура. По пътя срещат един джайнист и романът ни запознават с това древно учение. Престоят им в Матхура ( на персийска земя – персийците наричат Матхура „Дванадесетата сатрапия” ) трае две седмици, докато пристигнат посляния от царете на Кошала и Магадха. Заедно с Федерацията на Южните републики тези две сили образуват нестабилен военополитически триъгълник. За момента има баланс на силите, но назрява война. Кир Спитама се среща със светеца Госала ( Тъй като няма точни свидетелства кога са живели някои от духовните учители на епохата – Конфуций, Госала, Буда, Видал ги натъпква в годините на живота на героя си, за да може да напише как се е срещал той с всеки от тях, разнообразявайки историята ).

В град Варанси ги посреща царският наместник Варшанара. Цар Бимбисара е в Раджагриха и очаква посланика на Великия цар Дарий. Тече ритуалът по свещения път на коня – животното е пуснато да обикаля царстовото и ако премине границата и влезе в чужда територия, това значи справедлива война с божествена благословия. Конят обаче упорито се придържа към очертанията на царството. Бимбасара е разстроен. Карака урежда на Кир Спитама среща с Махавира, героят на джайнистите. Срещата оставя у младия персиец дълбоки впечатления. После той отпътува за Раджагриха. Управниците там са сигурни, че джайнистите са в съюз с републиката срещу държавата. Бимбасара посреща пратениците с царски пир ; по – късно, в един игрален дом, той и Кир Спитама разговарят за евнтуалния военмен съюз между Персия и Магадха, след което Кир Спитама се среща с принц Джета.

249 – „ Всеки път, когато стигна до заключението, че хората много си приличат, неизменн осе сблъсквам с някое съществено различие между човешките раси. Индийците обичат хазарта. Персите - не. Ведическите богове на Индия са зороастрийските дяволи. Защо някои вярват, че космосът е единно цяло, а други ,че се състои от много неща ? Или от много неща, събрани в едно ? Или от нищо ? Кой е създал космоса и от какво ? Съществува ли той, или не ? Съществувал ли съм аз преди да задам този въпрос на Демокрит ? Съществувам ли сега ? Съществувал ли съм под друга форма, преди да се родя ? Ще се родя ли отново като нещо друго ? Ако на земята няма хора, които да наблюдават как расте хвърлената от слънцето сянка, ще съществува ли времето ? "

Принц Джета ги кани в резиденцията си недалеч от Раджагриха, на север от града. Там те успяват да проведат таен запленяващ разговор – шпионската система в Магадха е чудовищна. Уредена е сватбата на Кир с дванадесетгодишната Амбалика, дъщерята на цар Аджаташатру, която се прочежда скоро след това.

Персийският пратеник се отправя ( със свитата си, разбира се ) към Кошала. Аджаташатру го заставя да предаде на тамошния цар Пасенади, че срещу него се готви заговор. Магадха се е съюзила с главния заговорник – царския син Бирудхака. Това трябва да остане в тайна до подходящия момент.

Минали са две години от началото на пътуването. Кир Спитама достига град Шрависти. Посрещат го цар пасенади и духовният водач Сарипутра. Персиецът престоява известно време в Кошала, като се запознава с вярванията на тази страна. После престолонаследникът ( един от няколко ) Вирудхана извършва преврат. Един от най важните моменти в книгата е срещата по същото време на героя с Буда. Следва завръщане в Суза, Персия. Минали са четири години от началото на пътешествието.

Вкъщи майка му се е оженила повторно за спартанския цар в изгнание, сина на Аристон, Демарат. Кир Спитама се среща с Фан Чъ, китайски „ турист ” в Персия. По- късно внукът на Зороастър е направен царски съгледвач и изпратен в Бактрия. Там той се жени отново, този път за Пармида, жена от ахеменидите, династията на Кир. По – късно идва войната и Маратон. Атоса прави всичко възможно да тласне персийската политика на Изток, към „ беззащитната ” Индия, за да може синът и Ксеркс да се реализира като пълководец – сега той изразходва енергията си в прекрасни строежи. С политически машинации Ксеркс е качен на трона без гражданска война. И е наречен Артексеркс – от „ арта ”, „ праведност” , един от аспектите на Ахура Мазда. Лъжата сякаш взема позиции и хората са започнали да се кланят на Арта като на бог... Впрочем Ксеркс разкрива на четири очи пред Кир страшната династична тайна – баща му е убил Великия цар Мардос, брат на Камбиз и син на Кир, и така е заграбил престола. Гръцките войни са били катастрофа и сега новият Велик цар отправя взора си обратно на изток. Той е сринал бунтовния Вавилон и претопил златото му, за да компенсира загубите във войната, но икономиката на Персия продължава да е в тежка криза. Съответно Кир Спитама е изпратен на изток от изток с товар желязо, финансирано от всемогъщите египетски банкери „ Егиби и синове ” което да размени срещу така нужното на родината му злато.

След дълго пътуване керванът се натъква на китайската държава Цин. Това е страна – казарма, и товарът е конфискуван, а Кир – превърнат в роб. Той се запознава с особените порядки на тази страна, в която всичко, както и в Персия, става по волята на небето. Управникът херцог Хуан ( император не е имало от векове ) е жесток и безскрупулен човек. Титлата му е началник на миснистрите. Скоро след това на тържествено погребение жителите на Цин се показват като хора – вълци, същински морални изроди. За щастие полуделият странстващ херцог на Шъ ( несъществуваща провинция ) спомогва за бягството на персиеца от ужасната страна. В столицата на Чжоу Кир Спитама се среща с... Ли Дзъ, създателят на философията на Дао, Пътя. Предстои междуособна война между Гей и Лу, и там нашият герой успява да се срещне с внезапно появилия се Фан Чъ. Той го спасява от робството. По – късно Кир се среща с Конфуций, който му прави най – силно впечатление от всички останали духовни лидери, които е срещал.

Годините са минали в пътувания. Остарелият Кир Спитама поема опасния обратен път към Персия и дома, където го посрещат нови машинации и користни дела. Ксеркс е станал цар и властта е западнала. Нашият герой постепенно се е превърнал в „ последният ” – единственият жив съвременник на дарий и неговия златен век, освен престарялата Атоса.

Накрая Кир е изпратен в Атина като посланик - той е един от хората, съставили мирния договор, който следва дългосрочно да замрази военните стълкновения между Персия и гръцките полиси. Мардоний и всички останали познати на Кир са мъртви. В Атина е останал е само той, в този „ вятърничав град с вятърничави хора ”. предстои смъртта. Но щафетата в търсенето на истината е предадена на младия Демокрит, и историята продължава.

Греъм Грийн. Силата и славата

   
   Мексико, трийсетте години на 20 в. В южната част на страната властта е завзета от червеноризниците, които са обявили католическата църквата за гнездо на покварата и развратителка на народа. В името на този народ Бог е поставен вън от закона, религиозните обреди са забранени, свещениците са преследвани, принуждавани да захвърлят расото, а при отказ – екзекутирани. Окаян, мизерстващ и вторачен в истинските си и самовнушените си грехове, последният останал Свещеник се скита из джунглите на мексикански щат Табаско, за да спаси живота си. Той няма ясна идея къде точно да отиде, в родното си село или на север отвъд границата, едновременно желае да бъде заловен и изпитва неистов страх от това. Вярата му в Бога е отслабена до незначителни размери от митарствата му из разядената от насилие, корупция, и жега страна... по петите му е Лейтенантът, върл гонител на Църквата, който се опитва да изкупи срама и унижението от ранното си религиозно обучение с крайна жестокост към религията и към хората от народа, които се е заклел да пази. Този Лейтенант е базиран на действителна историческа фигура: губернатор Томас Гаридо Канабал ( 1891 – 1943 ), страстен социалист и убеден антирелигиозен атеист, който успява да затвори всички църкви в страната си през този период и принуждава свещениците да се оженят и да спрат да извършват служби, с което превръщат Мексико в модел на революционна и подтисническа държава. Гонитбата в книгата е модерна библейски история, пътят на свещеника е една от многото голготи на века. Името на романа идва от края на молитвата „Отче наш”, която един герой в поемата „Кухите хора” на Т.С. Елиът не успява да завърши – в книгата си Греъм предлага собствен завършек.

   Историята започва с пристигането на спиртосания свещеник в провинциален град, в който католицизмът е поставен вън от закона, и го следва по пътя му през Мексико, по който той се разкъсва между това да опрощава греховете на хората и страха си да не го предадат – в страната цари атмосфера на доносничество и взаимно подозрение. Свещеникът е измъчван от личните си демони и от факта, че е баща на дете, заченато в нарушаване на обета му за целомъдрие преди няколко години. Стигайки до селото на грехопадението си, той се среща с детето – бедността го е превърнала в грозно същество, преждевременно състарено отвътре, но вместо погнуса свещеникът изпитва любов към дъщеря си и се зарича да спаси душата й на всяка цена. В това отношение негов антипод сред свещениците е Отец Хосе, който е бил принуден да се откаже от вярата си и сега живее женен, затлъстял и подплашен, подиграван непрекъснато от съседските деца, в очакване на следващат порция държавни помощи.

   След като е подпомогнат от друго, завидно умно момиченце, свещеникът се натъква на метис, който се преструва на предан католик, а всъщност иска да го вкара в капан и да прибере наградата – 700 песо, сума, значителна за терзаното от инфлация Мексико. Загубил виното си за причастие и нафорите, отчето се укрива в провинциален град, където купува на черно алкохол – това е строго забранено със закон. Местната полиция го залавя, но никой не го разпознава – в митарствата на свещеника признаците на сана му – нежни, непознали тежък труд ръце и крака и скъпи дрехи – са изчезнали, освен това полицаите от региона са увлечени в преследването на един гринго – американски гангстер, забягнал в Мексико, въоръжен и опасен. Сред съкилийниците на отчето се оказват и хора от селата, в които Лейтенантът е подозирал, че той се укрива. За да го залови чрез страха на хората, садистичният човек на закона е взимал заложници от всяко село и вече е застрелял трима – четирима.

   Макар метисът да е „ гост на полицейското управление ” и да вижда свещеника, е твърде пиян, за да го издаде. Лейтенантът, който също не го разпознава, го пуска след кратък разговор и дори му дава пет песо, явно мислейки го за обикновен алкохолик. В буреносната нощ, която следва, избягналите смъртта свещеник се натъква на индианско поселище в джунглата, където открива смъртно ранено от грингото индианско дете. Преди да успее да му даде последно причастие, детето умира. Отчето и майката на убитото дете се изкачват на плато в джунглите, откъдето той продължава бягството си. Вече съвсем изнемощял и изгубен, той бива открит от жителите на богобоязлив град. Отсяда в идиличния дом на соасителите си – семйство Лер.

   Отпочинал, нахранен и добил пари от кръщенета, свещеникът се кани да прекоси границата, до която вече е съвсем близо. Тогава го догонва метисът и се опитва да го увещае да даде последно причастие на умиращия гринго, който е бил съвсем наблизо, прострелян от полицията в стомаха. Макар да е съвършено наясно, че това е капан, в странен израз на себеунищожение отчето приема.

   Пътят към селцето с гангстера постепенно надскача повествованието на романа и се превръща в съвременна трактовка на Страстите Христови; в целия роман могат да се намерят много паралели между живота на Исус и този на свещеника ( освен „незаконното дете” ), но именно с приближаването на героя към полуритуалната му смърт тези паралели стават действително ясни. Предаден от метиса – съвременен Юда – свещеникът влиза в капана, изпълнява задълженията си спрямо кръвожадния гринго, доколкото може, след което е заловен.

   В нощта преди депортирането си обратно в града за екзекуцията, Свещеникът води разговор с Лейтенанта – в този разговор се съдържа моралното ядро на романа, възгледите на Грийн за доброто, злото, вярата, катлоцизма, живота. На четири очи в светлината на мъждивата свещ лейтенантът признава, че няма нищо против свещеника като човек, но е длъжен да го премахне заради принципа и буквата на закона. Свещеникът приема съдбата си.

   В крайна сметка това, което трябва да бъде сторено, става – свещеникът е екзекутиран. Но макар Лейтенантът, потресен от убийството на човешко същество, да обявява щата за „прочистен от покварата на религията”, а бъдещето на страната и Църквата да изглежда несигурно и тъмно, нещо оцелява – мъртвият свещеник се превръща в мъченик, а по тайни пътища в щата пристига нов отец, който чука на една от многото врати в мрачния, но таящ надежда град.

Тери Пратчет. Малки Богове

 
Лична информация:
   Тази книга е една най - любимите ми книги, може би една от топ 3. Каквито и да си причините - трактовка на вечния дебат между Бог и човека, която ми ляга присърце, интелигентен и философски хумор,  типичен за книгите на Тери, 
или това, че за мен лично идеята на книгата  надраства  темата й и се превръща във все още непризната световна литература, това е една от най  - добрите и 
човечни книги, които някога съм чел - даже самият Пратчет споменава в едно интервю, 
че малко се притеснява от начина, по който феновете търсят дълбок смисъл в книгите му, 
които той е написал като чисто сатирични.

Техническа информация:

   Както всички книги на Пратчет, издадени от Вузев в този период ( 1996-та година ) ,
книгата има меки корици, които бързо се претриват по ръбчетата и имат склонност да се отделят от книжното тяло. Моят екземпляр все още стои цял - на добра дума.

   Преводът не е особено коректен, срещат се неточности като "господари мои" или
"милорде мой" вместо "господа", "господине" например, срещат се и откровени безсмислици от сорта на "високата пустиня" вм. "дълбоката пустиня" или
"вдън -  пустинни племена". Тези преводачески грешки все пак допринасят
 в известна степен за очарованието на книгата, придават й самобитен характер.

   За разлика от повечето останали книги на Пратчет, които се групират по поредици - за Ринсуинд, за Баба Вихронрав, за Стражата - тази няма своя поредица, тя е сама за себе си. Омния се среща и в по-късните книги на Пратчет, но действието повече не се води там. Косвено може да се заключи по книгата "Захапи за врата" ( ИК "Вузев" - "Архонт - В" ООД, 2002 г. ) , където е споменат Брута, че действието на "Малки богове" се води в по -   ранно  време от основната нишка на поредиците.

Преразказ:

   На измисления от английския писател Тери Пратчет Свят на Диска, който ( както ви е известно, освен ако не сте прекарали последните 20 години на друга планета ) се носи из просторите на мултивселената на гърбовете на четирите вселенски слона, стъпили върху корубата на междузвездната морска костенурка А’Туин, плаваща из тези простори, та на този свят – огледало на други светове ще има война.

   В теокрацията Омния, на брега на Кръглото море, воините на Божествения легион се събират в Цитаделата, град-крепост в централната част на столицата Ком. Те ще поемат във величествен поход към подобния на древна Гърция Ефеб, през комфорта на пустинята в разгара на лятото. Всички тези планове и събития обаче са съвсем неизсвестни на невероятно простодушния млад послушник Брута ( Brutha- на развален английски „brother”- братко, шега на Пратчет със средновековната попщина, и името на Буда ), заемащ най-ниското възможно ниво в огромната църковна Йерархия на Цитаделата, чийто върховен управник поне на думи е Ценобиархът, папата на Омнианството и първосвещеник на бог Ом. Основно задължение на Брута засега и в обозримото бъдеще е да прекопава своя участък от градината, и да не се пречка на по – висшестоящите от него – т.е. на всички останали, особено на квизиторите, които, както е злощастно известно, са твърде заети да пречистват разни хора от греховете им, ако трябва и от тялото им в процеса.

   Точно там, в градината, Брута получава Откровение. Към него се обръща Бог ( Ом ), макар и временно под формата на костенурка. Причината за това не особено внушително богоявление е следната: на Свят Диск боговете се развиват подобно на играта „Стълби и змии”- те се зараждат спонтанно от незначителни явления ( „бог на мястото, където са се пресекли пътищата на две мравки” ) , съществуват известно време като джинове без усещане за време, и ако даден човек повярва в такъв „малък бог” – оттам и заглавието на книгата – малкият бог расте и постепенно става Голям Бог, захранван от вярата на поклонниците си. Веднъж издигнал се достатъчно, обаче, този бог получава правото да се засели на Дънманифестин, Домът на боговете на Диска, който е навръх Кори Селести, високата 10 мили Планина на Главината. Там горе, в класическа илюстрация на Приказката за стълбата, божеството жестоко затъпява, увлечено в подобни на монополи игри със съдбите на простосмъртните. Така богът – или богинята – може да не усети как вярата в него или нея се е изчерпала и е станал отново малък бог.

   И така, Ом, богът de jure на Омния, се завръща с света с намерение да си прекара божествено, но вместо в обичайната си величава божествена форма ( бик, лебед и т.п.- тук Пратчет имитира превъплащенията на Зевс, великия цар на боговете и бог-ебач от гръцката митология ) се озовава в тялото на едноока костенурка - а на Свят Диск формата на тялото влие на тази на мисленето, и Ом почти е забравил какво е да си бог. В това състояние той прекарва три години.

   В един момент един орел хваща Ом и го издига във висините, където костенурката се опомня за божествената си природа. Орелът има намерение да го пусне отвисоко, за да му строши черупката в земята и да се добере до месото, но, по някаква космическа шега, от целия камънак на Цитаделата Ом се приземява именно върху животоспасяваща купчина
тор в градината на Брута. Послушникът се оказва единственият човек в Църковната империя, който не е глух за своя бог, единственият Му вярващ, който Вярва.
Костенурката заговаря Брута телепатично и арогантно, а той я взима за демон – изкусител и изпада в шок. Така и го намира дякон Ворбис.

   Ексквизиторът ( „бивш квизитор” ) дякон Ворбис е ужасяваща фигура, всяваща смъртен страх в Цитаделата. Човек на вярата и безчовечен демон по душа, прекарал живота си в изтезаване на еретици, Ворбис се заинтересува от Брута. От наставника му отец Намврод ( игра на думи с безбожния старозаветен цар Намрод и английската дума за импотентност ) той разбира, че Брута има уникална способност – съвършена памет. Брута не умее да забравя. Той например знае наизуст целия Септюх ( „Седмокнижие”, по аналогия с Петокнижието, еврейската библия, съставляваща първите пет книги на Стария завет в християнската традиция ) – свещената книга на Омнианството. Ворбис решава да използва тази му чудодейна памет в предстоящата дипломатическа мисия до Ефеб ( приготовленията за война се водят в пълна тайна, официално цари мир ). Съвсем доскоро Омния е водила война с тази страна, но е претърпяла частично поражение, когато един параболичен рефлектор - ефебианско изобретение, подобно на оръжията, които Архимед измислил за отбраната на Сиракуза – изпепелява омнианската флота. Ефебианците от своя страна нямат капацитета да нападнат Цитаделата, затова се ограничават с пиратство по крайбрежието на Омния. Положението трябва да се заглади със средствата на дипломацията, преди посолството на брат Мърдок, убит, както е официалната версия в Църквата, в Ефеб, да предизвика нова, открита война.

   Пътищата до Ефеб са два – лекият морски път през водите на Кръглото море, или непроходимата пустиня. Когато е привикан в свитата на Ворбис, Брута тайно взема костенурката Ом със себе си. Началото на делегацията е знак и за началото на тайния поход на Божествения легион, който всички колективно не забелязват. При пътуването на кораба Ворбис убива с харпун вид риба, наречена „морска свиня” – събитие, което по - късно ще има съдбоносни последици. Говори се, че в тези риби се вселяват душите на умрелите моряци, и че убийството на морска свиня предизвиква смърт за целия екипаж от ръката на Морската царица, главната богиня на морето. Омнианците, естествено, считат нея и всички останали богове освен Ом за безсилни безопасни езически джинове, което, разбира се, не е така – гневът на богинята увлича кораба на Брута в буря. Моряците искат да го пожертват, за да се спасят, но Ом успява да убеди божествената си колежка да отсрочи плащането на този кармичен дълг. Пътуването продължава в спокойни води.

   При пристигането си в Ефеб омнианците получават враждебно посрещане. Докато ефебианците водят гостите си под стража, Брута за първи път вижда философ. Типични за Ефеб, философите разсъждават над структурата на вселената, законите на световните взаимодействия и откъде ще дойде следващата амфора вино- т.е. точно както омнианските попове успяват да работят на закрито без сериозни физически натоварвания. Наред с тоновете им празни приказки обаче именно те са тези, които се сещат как да се построи параболичен рефлектор...

   Делегатите на Омния са преведени със завързани очи през смъртоносния лабиринт, който опасва и защитава двореца на Тиранина, владетел на Ефеб. Името на този човек е Аристократис. Настанени са в покои в двореца. Понеже със съвършената си памет Брута помни всяка крачка от пътя през лабиринта ( а само една крачка встрани може да означава смърт в смъртоносен таен капан ), Ом го кара да излезе из града отвън и да намери философ- специалист по религия. Малкият бог играе сложна игра- от една страна се стреми да разбере как функционира превръщането от малък бог в голям и обратно, за да възвърне силите си, от друга се стреми да поддържа пред единствения си вярващ – Брута – илюзията, че все още разполага с тезаи сили. За щастие пълното простодушие на послушника му  Му позволява да изпълни този номер. Въпреки че му е строго забранено, Брута намира пътя си през капаните и отива в града през нощта. Там той се запознава със слепия философ Дидактилос ( „с два пръста” ) и племенника му философ Ърн ( името идва от английския виц „- Какво е гръцка урна ( urn – „ърн” ) ?” „ – Ами, към 2.50 $ на час ! ”). Брута задава въпросите за религията, които Ом диктува в главата му, но не получава задоволителен отговор. И така, когато в търсене на отговори Ърн го завежда в прочутата ефебианска Библиотека, книжно чудо на Свят Диск, Брута е поразен от количеството книги ( В Омния се чете и пази само една-единствена книга- Септюхът ) и постепенно започва еретично и плахо да се усъмнява в догмите, с които е бил откърмен.

   Омнианците са принудени от Аристократис да подпишат неизгоден мир. Това обаче има малко значение за Ворбис. Ексквизиторът има свой план- през следващата нощ той кара Брута да го преведе през лабиринта, което е била и основната причина да го вземе със себе си. Брута се подчинява.

   Докато ефебианците празнуват, въобразявайки си, че унижените омнианците са излоирани в двореца, Ворбис отваря портите на града. Омнианската малка армия, преминала тайно през пустинята благодарение на машинациите на Ворбис и скрити припаси, завладява седалището на властта в Ефеб. Дяконът тържествува. Той съставя нов мирен договор, с който подчинява Ефеб на властта на Църковната империя, и нарежда да му доведат Дидкатилос.

   Автор на безобидния природонаучен труд „Костенурката се движи”, описващ географията на Диска, философът неволно е станал баща на еретично движение в далечна Омния. Омнианстовото проповядва, че Дискът е всъщност съвършена сфера, шега на Пратчет с небеизвестната католическа доктрина за геоцентризма, заради оспорването на която е бил преследван Галилео Галилей. Последователите на тази нова „ерес на Костенурката” вярват, че А’Туин е единственото същество, заслужаващо почитане, понеже съществуването Й е неоспоримо, и Я използват като символ – верую в борбата си да реформират Църквата и да премахнат Квизицията.

   Дидактилос се преструва, че е съгласен с Ворбис по въпроса за формата на света, заблуждава го и бяга. От преследвачите го спасява сержант Симони ( симония – църковният грях да се търгува с мощи на светци ), личен телохранител на Ворбис. Симони фактически е последовател на ерестта на костенурката, и единствената причина досега да не е убил Ворбис сто пъти е, че иска да извърши това публично, там, където хората в Омния ще го видят. Явно Ворбис се е превърнал в същински полубог в очите на изтормозените, наплашени от Квизицията раби на Ом, дотам, че е изместил Бога.

   Дяконът натоварва Брута със задачата да изгори из основи Библиотеката. Вече там, Брута, който досега едва е смеел да се съмнява в учителя си, му изменя. Преди да изгори Библиотеката той – със съвършената си памет – я наизустява. Брута не умее да чете и пише, но може да помни формата на буквите и да рисува ( в Омния изкуството е забранено ). След това той, Ърн, Дидактилос и Симони бягат от Ефеб по море – Ърн, който е гений на механиката, е изобретил самоходна парна лодка. Дяконът разбира за измяната и собственоръчно ги преследва с кораб, наречен „Ръката на Бог”.

   „Безименната лодка” на Ърн ( в романите на Пратчет героите – гении обикновено имат слабо развити умения да дават имена, какъвто например е случаят с Леонардо ди Куирм ) би трябвало да се движи без помощта на вятъра, но по -големият кораб все пак я догонва.  Тогава Морската царица изисква от Ом да заплати за смъртта на рибата морска свиня, убита от Ворбис. Ом е принуден да се съгласи и приема лодката да потъне, като само Брута се спаси. Двамата скачат във водата. Мълния удря „Безименната лодка”, но техниката на рационалиста Ърн е по - силна от божествените прищевки и вместо да потъне, галванизираната от електричеството Лодка ускорява. Морската царица насочва вниманието си към „Ръката на Бог”. Ърн, Дидактилос и Симони се движат мълниеносно към Омния, а корабът на Ворбис потъва, като се спасява единствено той.

   Брута и Ом се оказват захвърлени от морето на пустинен бряг, по средата на нищото. Натъкват се на Ворбис, който е изпаднал в нещо като кататония – ходи и следва, но не говори. Въозръжен единствено с Вярата и ината си, брута решава преведе учиутеля си през пустинята- пеша до Цитаделата. Страхувайки се да не загуби единствения си вярващ, Ом го следва.

   Преходът през пустинята е върховно изпитание. Макар да губи тегло като айсберг, а Ворбис – който се оказва същински кожа и кости под наметалото - да не яде почти нищо, Брута няма вода. Ом успява да го спаси, като изкопава дупка на мястото, където божественият му усет му подсказва, че има от животворната течност. По стечение на обстоятелствата те се натъкват на пещера насред пясъците, и нощуват там. В пещерата малките богове на пустинята започват да изкушават Брута, подобно на начина, по който Сатаната е изкушавал Христос според Библията. Самият Ом е посетен от Ур-Гилаш, богът на мястото, където сега е Омния, но преди Ом. Останал без вярващи, Ур-Гилаш се е превърнал във вързоп от спомени, обезтелесена памет ( за разлика, примерно, от Брута, който е самото въплащение на паметта. Въпросът за паметта поначало е централен за романа ).

   „Пещерата” се оказва върхът на останките на огромен някога стъпаловиден храм на Ур-Гилаш, и Ом и Брута бързат да напуснат мястото – морга за богове. Брута носи Ом и води Ворбис. Попадат на пустинен лъв, пронизан с копие, явно от пустинния омниански корпус по пътя им за Ефеб. Брута, въпреки протестите на Ом, жалостиво лекува лъва, след което решават да вървят в посоката, от която идват следите му, за да открият местата, от които пие. Поукрепналият изгладнял лъв естествено ги следва. За щастие триото се натъква на масов гроб на омниански войници, измрели в голямата игра на дякона. Продължават, а лъвът се заема с труповете, с което опасността да се нахвърли върху пътешествениците намалява- засега.

   Срещат се със Св. Унгулат ( „копитно животно” ) - пародия на Св. Антоний с неговото изкушение. Св. Унгулат вярва в малките богове и се възползва от тази си вяра. Ангус , личният малък бог на Унгулат спасява патрона си от излекувания лъв ( името на
 божеството е порода говеда, вътрешна шега с едно от превъплащенията Ом в голям бик, и с бика, в който според класическата гръцка митология се превърнал Зевс, за да отвлече девойката Европа ) , докато нашите герои се приближават все по-близко до цивилизацията. Внезапно, по време на един от биваците, докато Ом яде от пустинен храст заедно с друга костенурка, Ворбис се опомня, халосва Брута по тила с камък, разбива по погрешка другата костенурка в скалите, и се отправя към околностите на Цитаделата, до които са вече съвсем близо. А в същото време Симони, достигнал родината си заедно с Дидактилос и Ърн убеждава младия философ да създаде сухоземен вариант на „безименната лодка”- самоходен парен танк-таран, който да срине вратите на Цитаделата, единственото нещо, което стои между Хората на Морската костенурка и узурпацията на властта, по – точно единственото нещо освен армията.

   Ворбис още не е пристигнал.
 
   Ърн се хваща на работа, но нито ковачите от околностите са кадърни, нито Дидактилос успява да даде на тълпите нужната инерция, за да тръгнат срещу Цитаделата и Квизицията.

   Брута се събужда в Цитаделата. Ом е останал далеч назад в пустинята, и той повече не чува гласа Му. Ворбис, който е изкарал нещата така, все едно той е превел Брута през пустинята, където е получил Откровение ( подобно на древния омниански месия Оссори с магарето му ) е обявен по vox populi за Ценобиарх, пророк, осмият поред, очакван отдавна по църковната компутистика. Предстои му да обяви новата официална политика на Църковната империя, която май ще е кръв, кръв, и пак кръв. Отчаян пред лицето на предстоящата катастрофа и заради замлъкването на гласа на неговия Бог, направеният на практика втори в Йерархията Брута се скита из Цитаделата, чудейки се какво да прави. Лу Тце, прост метач ( а фактически „полицай на историята”, нещо като неин полицай ) го съветва да се довери на себе си. В същото време по разказа на един сержант Ърн се досеща, че иначе изключително здравите и масивни врати на Цитаделата най-вероятно се отварят с хидравлически съоръжения, скрити в мазетата. Той и няколко човека заедно със Симони проникват там през древни подземни пещери , за да съботират механизма. Така те се натъкват на Брута, разхождащ се точно над тях. Обнадежден, той се надява да използва помощта на нелегалното им движение срещу Ворбис. За нещастие, в деня на коронацията на новия пророк донос проваля плана и Брута се оказва пред заключени порти, през които никой не му идва на помощ. Хората на Ворбис го хващат, и той е осъден на мъчения върху най – модерния уред за мъчения на Квизицията- морска костенурка, излята от масивен метал, и с пещ отдолу.

   Изглежда, че планът на бунтовнците ще се провали. „Лъжепророкът” Брута е прикован жив да се изпече върху костенурката, портите на Цитаделата си остават затворени, а Мястото – площадът й - е пълен с фанатзирани зрители. И тогава Ом, малкият Велик бог, прави отчаян опит да сопаси пророка си – излиза на открито в пустинята и се преструва на безпомощна костенурка. Когато един орел го вдига във въздуха, за да го разбие отвисоко в земята, Ом на свой ред го захапва за топките ( птиците по принцип въобще нямат топки, но в книгата е иначе ) , и го направлява, докато го отнесе над Мястото.

   Брута прошепва на Ворбис, че ще умре от ръката на Бог, миг след което костенурката Ом, падайки отвисоко, разбива главата на ексквизитора и кандидат – месия. Всичко това е препратка към историята, че древногръцкият философ Есхил уж умрял по подобен начин.
Смъртта на Ворбис кара хората отново да повярват в Бога си, и Ом мълноеносно израства до Голям Бог. Той пръска оковите на прикования Брута и очаква завета му. Тогава Брута скъсва с традицията и изисква нещо нечувано – Богът му да вярва във вярващите Си. Ом побеснява от такава наглост, но се съгласява- за сто години. Предупреждава Симони, Брута и Ърн обаче, че Тиранинът е организирал съюзна флотилия от всички свободни страни по брега на Кръглото море, които имат за цел да смажат Омния, и скоро ще акостират. Брута, Осмият пророк, понася тялото на Ворбис като доказателство за обрат в политиката на Църковната империя и се отправя към пристана. Той се опитва да убеди вражеските адмирали да прекратят войната преди да е започнала, но играта на политика се оказва по – силна, а и омнианците са събрали своята армия зад хълмовете. В този момент Ом, който пристига в Дънманифестин с гръм и трясък, предизвиква сбиване на боговете. Те се явяват на враждуващите страни и възвестяват новото отношение бог – човек. След което изчезват, и се възцарява мир.

   След сто години, сутринта, Брута е все още жив. Престарелият ценобиарх си мисли за златният век, който е донесъл в Омния, и за това, че „тук и сега ние сме живи” – отговорът на будистката философия „Виждаш ли всички тези хора ? След сто години всички те ще са мъртви”. Тогава божествената благословия най-сетне свършва и доживелият патриаршеска възраст пророк умира. Очаква го Пустинята, която всеки човек трябва да извърви сам, за да стигне до съда от другата страна. И там, в началото на пътя, го чака човека, чиято съдба е неразривно свързана с неговата - Ворбис. Той не е посмял да я извърви сам със себе си, с всички злини и зверства, които е извършил, и които са го превърнали в нещо безчовечно.

   „Такъв е Ворбис.”- казва Брута на Смърт – „Но аз съм си аз.”

   И учител и ученик поемат по пътя на душите.

Допълнителна информация:

 Тери Пратчет е особено популярен съвременен писател, затова линковете към свързани с него страници са твърди многобройни, за да бъдат изброени тук. Една от най - полезните все пак е http://www.lspace.org/, където можете да прочетет задкулисна информация за езикови шеги с имената и други похвати като описаните горе.

Фредерик Бегбеде. 9,99

( в оригинал 99 F )

По тази книга от 2000 година е направен филма, който можете да гледате тази година.

Техническа информация:
Залавието на тази книга е нейната цена. Може да се намери преоценена ( виж последното изречение на преразказа ). Меки, относително здрави корици- издържа на препрочитане. Гръбчето стои здраво, не се е скъсало след два прочита. Шрифт: неподходящ Times New Roman с множество недоглеждания и грешки по текста ( "гарава" вм. "гарафа, сбъркана пунктуация и пр. ) Графически корицата е слаба имитация на западния 
оригинал. Заглавието и автора са рисувани очевидно с мишка на Photoshop, на четка с неподходящ spacing, устните са немарливо оцветени. В текста се срещат известно количество английски думи, нужно ви е сновно ниво по английски, за да ги схванете.

Преразказ:
   Носейки се на гребена на личната си вълна от корпоративен дизайн, нихилизъм и наркотици, Октав ( литературното „аз” на Бегбеде ) описва пътя си към своето постепенно самоунищожение в свят, в който Гьобелсовият тип пропагандна техника е урок Номер Едно за съвременните рекламисти, парите те правят име, но не и личност, и в който марката, опаковката замества съдържанието- светът на корпоративната реклама.
Книгата е изповед на човек, врял и кипял в бранша, написана „за да го уволнят”, тя е вулгарен роман, умерено интелигентно четиво и не на последно място един вид практически учебник по рекламознание- от всичко по малко.

   Романът е разделен на шест части според броя лични местоимения във френския език, заглавиети на всяка от тях е отделно местоимение- аз, ти, той, ние, вие, те- и във всяка от тези части цялото действие се води в числото и лицето на заглавието.
Завръзката ( „аз” ) е рекламната камапния на „Слабина”- диетично кисело мляко, нов продукт на корпоративния гигант „Мадон” ( очевидна заигравка с реално съществуващото “Danon” и католическата Мадона ). Фирмата ( Rosserys & Witchcraft, съкратено Ross ), в която вископлатеният Октав работи като криейтив-концептуалист ( idea-man ) е наета, за да разработи проекта, но идеите на главния герой са отхвърлени от тесногръдите и страхливи шефове на концерна. Оттук започва познатата до болка игра на котка и мишка между клиент и изпълнител, която подлудява Октав.

   Той мечтае за уволнение ( което е и официалната му причина да напише настоящата книга ) и бягство на самотен остров на лек живот и разврат, но е неуволняем пленник на своя свят. Привидно спокоен, той е вътрешно съсипан от дрогата и скорошната си раздяла с красавицата Софи, която е изневерявала на мъжа си, за да се вижда с него. Софи е съобщила на Октав, че е бременна от него, но той е предпочел живота на бонвиван и ерген и е прекъснал връзката си с нея. Сега героят на Бегбеде се опитва да се убеди, че е направил правилното нещо, естествено неуспешно.

    С Чарли, колегата си от рекламния отдел измислят подходяща реклама тип „лайното от последната минута” за Мадон, в която да участва любимата на Октав свръхкрасива проститутка, „Тамара”. Скоро след това Октав се надрусва и за малко не умира от сръхдоза.
В третата част ( „той” ) рекламистът - наркоман е хоспитализиран. След завръщането му във фирмата е изпратен заедно с колегите си на семинар в Сенегал. Същевременно Софи започва връзка с шефа на Октав- Марк Мароние. Описанието на всички събития в личната история на героя на Бегбеде е смесено с разсъжденията му за света, живота и рекламата.
   В четвъртата част ( „ние” ) Марк умира или по-точно изчезва. След погребението Октав и Чарли пътуват до Маями за снимките на рекламата на Мадон- търси се „класически вид къща с каменно стълбище”, каквато има в тази част на Щатите, или по-точно има толкова разточителен бюджет, че двамата да си издействат платената ваканция на топло, преструвайки се, че са по работа. Там Чарли съобщава на Октав, че Джеф ( кариерист от Ross ) си е осигурил мястото на изпълнителен директор на фирмата- постът, на който досега е бил Марк Мароние. Вероятно това е и причината за самоубийството му ( погребан е празен ковчег, къде е тялото никой не знае ). След приклюването на снимките двамата рекламисти снимат траш-версия на клипа на "Слабина" с Тамара, за собствено удоволствие и с цел арт-реклама.

   По ирония на икономиката най-тежките акционери на компаниите като Мадон, които уволняват хиляди хора на година, са именно пенсионери, живеещи в Маями. Чарли, Октав и Тамара решават да им изнесат морална лекция, която се превръща в нахлуване с взлом в дома на колагенната дъртофелница г-жа Уард. В пристъп на ярост Чарли я убива от бой ( баща му навремето се е обесил, след като е останал на улицата след подобно съкращение от предприятието си ). Тримата покриват следите си.

   С идването на власт на Джеф, Октав и Чарли автоматично са повишени в творчески директори със заплата от по 30 000 евро на месец. Официалната реклама на „Слабина” даже както си е слаба е орязана до крайност, но на междунаросната седмица на рекламата Октав и колегата му се представят с траш-версията, която най-неочаквано печели първо място. Полицията обаче все пак е напипала следа по охранителните камери и е вече по петите им. Залавят ги точно когато са на подиума с наградата в ръце.

   Тамара успява да избяга от правосъдието и се жени Алфред Дюлер, директора на Мадон. Октав и Чарли са в затвора, където бившият крейтив-концептуалист научава, че Софи е оставила прощано писмо и е изследнала безчезно, може би се е самоубила. Изолиран в своята килия, Чарли си реже вените.

   А фактически Мароние и Софи с дъщерята на Октав са избягали тайно от Сенегал ( Марк е завлякал “Ross” с десет милиона ), и са се установили на остров в Кайманския архипелаг, който официално не съществува- този безименен отсров е утопия за хора, които искат да сменят самоличността си и да са мъртви за пред света, докато си живеят живота. Така романът достига символичната развръзка- престъпникът спрямо човещината ( Октав ) получава възмездие ( така един вид Бегбеде се самонаказва, за да изкупи вината си като рекламист ), а добрите- Софи, Марк, Тамара- заживяват щастливо. В крайна сметка книгата- поради неумение на автора или тъкмо напротив, поради внимателно замислен така край, прилича на една реклама- започва обещаващо, но в края издиша. Тя не е нито истински професионален учебник по рекламознание, нито наистина стилна литература ( получава 7.2/10 по скалата на Amazon.com, доколкото оценката там е адекватна ). Това може би обяснява защо при корична цена от 9,99 лв. съм я купил за 4 лева. Все пак, след прочитането й ми се дояде кисело мляко. ;)

Допълнителна информация:

http://en.wikipedia.org/wiki/Beigbeder  - сайт на автора в Уикипедия. Съдържа линкове към официалния му сайт, фен-сайта и интервю.

Разлики и прилики между филма и книгата: - Филмът е по-къс, но визуaлно по-въздействащ. Убийството е заменено с инцидент. Авторът играе във филма като двойник-призрак на главния герой Жан Дюжарди - между двамата има прилика. Филмът е по-издържан от книгата и в някои отношения по-забавен.