понеделник, 24 март 2008 г.

Тери Пратчет. Малки Богове


 
Лична информация:
   Тази книга е една най - любимите ми книги, може би една от топ 3. Каквито и да си причините - трактовка на вечния дебат между Бог и човека, която ми ляга присърце, интелигентен и философски хумор,  типичен за книгите на Тери, 
или това, че за мен лично идеята на книгата  надраства  темата й и се превръща във все още непризната световна литература, това е една от най  - добрите и 
човечни книги, които някога съм чел - даже самият Пратчет споменава в едно интервю, 
че малко се притеснява от начина, по който феновете търсят дълбок смисъл в книгите му, 
които той е написал като чисто сатирични.

Техническа информация:

   Както всички книги на Пратчет, издадени от Вузев в този период ( 1996-та година ) ,
книгата има меки корици, които бързо се претриват по ръбчетата и имат склонност да се отделят от книжното тяло. Моят екземпляр все още стои цял - на добра дума.

   Преводът не е особено коректен, срещат се неточности като "господари мои" или
"милорде мой" вместо "господа", "господине" например, срещат се и откровени безсмислици от сорта на "високата пустиня" вм. "дълбоката пустиня" или
"вдън -  пустинни племена". Тези преводачески грешки все пак допринасят
 в известна степен за очарованието на книгата, придават й самобитен характер.

   За разлика от повечето останали книги на Пратчет, които се групират по поредици - за Ринсуинд, за Баба Вихронрав, за Стражата - тази няма своя поредица, тя е сама за себе си. Омния се среща и в по-късните книги на Пратчет, но действието повече не се води там. Косвено може да се заключи по книгата "Захапи за врата" ( ИК "Вузев" - "Архонт - В" ООД, 2002 г. ) , където е споменат Брута, че действието на "Малки богове" се води в по -   ранно  време от основната нишка на поредиците.

Преразказ:

   На измисления от английския писател Тери Пратчет Свят на Диска, който ( както ви е известно, освен ако не сте прекарали последните 20 години на друга планета ) се носи из просторите на мултивселената на гърбовете на четирите вселенски слона, стъпили върху корубата на междузвездната морска костенурка А’Туин, плаваща из тези простори, та на този свят – огледало на други светове ще има война.

   В теокрацията Омния, на брега на Кръглото море, воините на Божествения легион се събират в Цитаделата, град-крепост в централната част на столицата Ком. Те ще поемат във величествен поход към подобния на древна Гърция Ефеб, през комфорта на пустинята в разгара на лятото. Всички тези планове и събития обаче са съвсем неизсвестни на невероятно простодушния млад послушник Брута ( Brutha- на развален английски „brother”- братко, шега на Пратчет със средновековната попщина, и името на Буда ), заемащ най-ниското възможно ниво в огромната църковна Йерархия на Цитаделата, чийто върховен управник поне на думи е Ценобиархът, папата на Омнианството и първосвещеник на бог Ом. Основно задължение на Брута засега и в обозримото бъдеще е да прекопава своя участък от градината, и да не се пречка на по – висшестоящите от него – т.е. на всички останали, особено на квизиторите, които, както е злощастно известно, са твърде заети да пречистват разни хора от греховете им, ако трябва и от тялото им в процеса.

   Точно там, в градината, Брута получава Откровение. Към него се обръща Бог ( Ом ), макар и временно под формата на костенурка. Причината за това не особено внушително богоявление е следната: на Свят Диск боговете се развиват подобно на играта „Стълби и змии”- те се зараждат спонтанно от незначителни явления ( „бог на мястото, където са се пресекли пътищата на две мравки” ) , съществуват известно време като джинове без усещане за време, и ако даден човек повярва в такъв „малък бог” – оттам и заглавието на книгата – малкият бог расте и постепенно става Голям Бог, захранван от вярата на поклонниците си. Веднъж издигнал се достатъчно, обаче, този бог получава правото да се засели на Дънманифестин, Домът на боговете на Диска, който е навръх Кори Селести, високата 10 мили Планина на Главината. Там горе, в класическа илюстрация на Приказката за стълбата, божеството жестоко затъпява, увлечено в подобни на монополи игри със съдбите на простосмъртните. Така богът – или богинята – може да не усети как вярата в него или нея се е изчерпала и е станал отново малък бог.

   И така, Ом, богът de jure на Омния, се завръща с света с намерение да си прекара божествено, но вместо в обичайната си величава божествена форма ( бик, лебед и т.п.- тук Пратчет имитира превъплащенията на Зевс, великия цар на боговете и бог-ебач от гръцката митология ) се озовава в тялото на едноока костенурка - а на Свят Диск формата на тялото влие на тази на мисленето, и Ом почти е забравил какво е да си бог. В това състояние той прекарва три години.

   В един момент един орел хваща Ом и го издига във висините, където костенурката се опомня за божествената си природа. Орелът има намерение да го пусне отвисоко, за да му строши черупката в земята и да се добере до месото, но, по някаква космическа шега, от целия камънак на Цитаделата Ом се приземява именно върху животоспасяваща купчина
тор в градината на Брута. Послушникът се оказва единственият човек в Църковната империя, който не е глух за своя бог, единственият Му вярващ, който Вярва.
Костенурката заговаря Брута телепатично и арогантно, а той я взима за демон – изкусител и изпада в шок. Така и го намира дякон Ворбис.

   Ексквизиторът ( „бивш квизитор” ) дякон Ворбис е ужасяваща фигура, всяваща смъртен страх в Цитаделата. Човек на вярата и безчовечен демон по душа, прекарал живота си в изтезаване на еретици, Ворбис се заинтересува от Брута. От наставника му отец Намврод ( игра на думи с безбожния старозаветен цар Намрод и английската дума за импотентност ) той разбира, че Брута има уникална способност – съвършена памет. Брута не умее да забравя. Той например знае наизуст целия Септюх ( „Седмокнижие”, по аналогия с Петокнижието, еврейската библия, съставляваща първите пет книги на Стария завет в християнската традиция ) – свещената книга на Омнианството. Ворбис решава да използва тази му чудодейна памет в предстоящата дипломатическа мисия до Ефеб ( приготовленията за война се водят в пълна тайна, официално цари мир ). Съвсем доскоро Омния е водила война с тази страна, но е претърпяла частично поражение, когато един параболичен рефлектор - ефебианско изобретение, подобно на оръжията, които Архимед измислил за отбраната на Сиракуза – изпепелява омнианската флота. Ефебианците от своя страна нямат капацитета да нападнат Цитаделата, затова се ограничават с пиратство по крайбрежието на Омния. Положението трябва да се заглади със средствата на дипломацията, преди посолството на брат Мърдок, убит, както е официалната версия в Църквата, в Ефеб, да предизвика нова, открита война.

   Пътищата до Ефеб са два – лекият морски път през водите на Кръглото море, или непроходимата пустиня. Когато е привикан в свитата на Ворбис, Брута тайно взема костенурката Ом със себе си. Началото на делегацията е знак и за началото на тайния поход на Божествения легион, който всички колективно не забелязват. При пътуването на кораба Ворбис убива с харпун вид риба, наречена „морска свиня” – събитие, което по - късно ще има съдбоносни последици. Говори се, че в тези риби се вселяват душите на умрелите моряци, и че убийството на морска свиня предизвиква смърт за целия екипаж от ръката на Морската царица, главната богиня на морето. Омнианците, естествено, считат нея и всички останали богове освен Ом за безсилни безопасни езически джинове, което, разбира се, не е така – гневът на богинята увлича кораба на Брута в буря. Моряците искат да го пожертват, за да се спасят, но Ом успява да убеди божествената си колежка да отсрочи плащането на този кармичен дълг. Пътуването продължава в спокойни води.

   При пристигането си в Ефеб омнианците получават враждебно посрещане. Докато ефебианците водят гостите си под стража, Брута за първи път вижда философ. Типични за Ефеб, философите разсъждават над структурата на вселената, законите на световните взаимодействия и откъде ще дойде следващата амфора вино- т.е. точно както омнианските попове успяват да работят на закрито без сериозни физически натоварвания. Наред с тоновете им празни приказки обаче именно те са тези, които се сещат как да се построи параболичен рефлектор...

   Делегатите на Омния са преведени със завързани очи през смъртоносния лабиринт, който опасва и защитава двореца на Тиранина, владетел на Ефеб. Името на този човек е Аристократис. Настанени са в покои в двореца. Понеже със съвършената си памет Брута помни всяка крачка от пътя през лабиринта ( а само една крачка встрани може да означава смърт в смъртоносен таен капан ), Ом го кара да излезе из града отвън и да намери философ- специалист по религия. Малкият бог играе сложна игра- от една страна се стреми да разбере как функционира превръщането от малък бог в голям и обратно, за да възвърне силите си, от друга се стреми да поддържа пред единствения си вярващ – Брута – илюзията, че все още разполага с тезаи сили. За щастие пълното простодушие на послушника му  Му позволява да изпълни този номер. Въпреки че му е строго забранено, Брута намира пътя си през капаните и отива в града през нощта. Там той се запознава със слепия философ Дидактилос ( „с два пръста” ) и племенника му философ Ърн ( името идва от английския виц „- Какво е гръцка урна ( urn – „ърн” ) ?” „ – Ами, към 2.50 $ на час ! ”). Брута задава въпросите за религията, които Ом диктува в главата му, но не получава задоволителен отговор. И така, когато в търсене на отговори Ърн го завежда в прочутата ефебианска Библиотека, книжно чудо на Свят Диск, Брута е поразен от количеството книги ( В Омния се чете и пази само една-единствена книга- Септюхът ) и постепенно започва еретично и плахо да се усъмнява в догмите, с които е бил откърмен.

   Омнианците са принудени от Аристократис да подпишат неизгоден мир. Това обаче има малко значение за Ворбис. Ексквизиторът има свой план- през следващата нощ той кара Брута да го преведе през лабиринта, което е била и основната причина да го вземе със себе си. Брута се подчинява.

   Докато ефебианците празнуват, въобразявайки си, че унижените омнианците са излоирани в двореца, Ворбис отваря портите на града. Омнианската малка армия, преминала тайно през пустинята благодарение на машинациите на Ворбис и скрити припаси, завладява седалището на властта в Ефеб. Дяконът тържествува. Той съставя нов мирен договор, с който подчинява Ефеб на властта на Църковната империя, и нарежда да му доведат Дидкатилос.

   Автор на безобидния природонаучен труд „Костенурката се движи”, описващ географията на Диска, философът неволно е станал баща на еретично движение в далечна Омния. Омнианстовото проповядва, че Дискът е всъщност съвършена сфера, шега на Пратчет с небеизвестната католическа доктрина за геоцентризма, заради оспорването на която е бил преследван Галилео Галилей. Последователите на тази нова „ерес на Костенурката” вярват, че А’Туин е единственото същество, заслужаващо почитане, понеже съществуването Й е неоспоримо, и Я използват като символ – верую в борбата си да реформират Църквата и да премахнат Квизицията.

   Дидактилос се преструва, че е съгласен с Ворбис по въпроса за формата на света, заблуждава го и бяга. От преследвачите го спасява сержант Симони ( симония – църковният грях да се търгува с мощи на светци ), личен телохранител на Ворбис. Симони фактически е последовател на ерестта на костенурката, и единствената причина досега да не е убил Ворбис сто пъти е, че иска да извърши това публично, там, където хората в Омния ще го видят. Явно Ворбис се е превърнал в същински полубог в очите на изтормозените, наплашени от Квизицията раби на Ом, дотам, че е изместил Бога.

   Дяконът натоварва Брута със задачата да изгори из основи Библиотеката. Вече там, Брута, който досега едва е смеел да се съмнява в учителя си, му изменя. Преди да изгори Библиотеката той – със съвършената си памет – я наизустява. Брута не умее да чете и пише, но може да помни формата на буквите и да рисува ( в Омния изкуството е забранено ). След това той, Ърн, Дидактилос и Симони бягат от Ефеб по море – Ърн, който е гений на механиката, е изобретил самоходна парна лодка. Дяконът разбира за измяната и собственоръчно ги преследва с кораб, наречен „Ръката на Бог”.

   „Безименната лодка” на Ърн ( в романите на Пратчет героите – гении обикновено имат слабо развити умения да дават имена, какъвто например е случаят с Леонардо ди Куирм ) би трябвало да се движи без помощта на вятъра, но по -големият кораб все пак я догонва.  Тогава Морската царица изисква от Ом да заплати за смъртта на рибата морска свиня, убита от Ворбис. Ом е принуден да се съгласи и приема лодката да потъне, като само Брута се спаси. Двамата скачат във водата. Мълния удря „Безименната лодка”, но техниката на рационалиста Ърн е по - силна от божествените прищевки и вместо да потъне, галванизираната от електричеството Лодка ускорява. Морската царица насочва вниманието си към „Ръката на Бог”. Ърн, Дидактилос и Симони се движат мълниеносно към Омния, а корабът на Ворбис потъва, като се спасява единствено той.

   Брута и Ом се оказват захвърлени от морето на пустинен бряг, по средата на нищото. Натъкват се на Ворбис, който е изпаднал в нещо като кататония – ходи и следва, но не говори. Въозръжен единствено с Вярата и ината си, брута решава преведе учиутеля си през пустинята- пеша до Цитаделата. Страхувайки се да не загуби единствения си вярващ, Ом го следва.

   Преходът през пустинята е върховно изпитание. Макар да губи тегло като айсберг, а Ворбис – който се оказва същински кожа и кости под наметалото - да не яде почти нищо, Брута няма вода. Ом успява да го спаси, като изкопава дупка на мястото, където божественият му усет му подсказва, че има от животворната течност. По стечение на обстоятелствата те се натъкват на пещера насред пясъците, и нощуват там. В пещерата малките богове на пустинята започват да изкушават Брута, подобно на начина, по който Сатаната е изкушавал Христос според Библията. Самият Ом е посетен от Ур-Гилаш, богът на мястото, където сега е Омния, но преди Ом. Останал без вярващи, Ур-Гилаш се е превърнал във вързоп от спомени, обезтелесена памет ( за разлика, примерно, от Брута, който е самото въплащение на паметта. Въпросът за паметта поначало е централен за романа ).

   „Пещерата” се оказва върхът на останките на огромен някога стъпаловиден храм на Ур-Гилаш, и Ом и Брута бързат да напуснат мястото – морга за богове. Брута носи Ом и води Ворбис. Попадат на пустинен лъв, пронизан с копие, явно от пустинния омниански корпус по пътя им за Ефеб. Брута, въпреки протестите на Ом, жалостиво лекува лъва, след което решават да вървят в посоката, от която идват следите му, за да открият местата, от които пие. Поукрепналият изгладнял лъв естествено ги следва. За щастие триото се натъква на масов гроб на омниански войници, измрели в голямата игра на дякона. Продължават, а лъвът се заема с труповете, с което опасността да се нахвърли върху пътешествениците намалява- засега.

   Срещат се със Св. Унгулат ( „копитно животно” ) - пародия на Св. Антоний с неговото изкушение. Св. Унгулат вярва в малките богове и се възползва от тази си вяра. Ангус , личният малък бог на Унгулат спасява патрона си от излекувания лъв ( името на
 божеството е порода говеда, вътрешна шега с едно от превъплащенията Ом в голям бик, и с бика, в който според класическата гръцка митология се превърнал Зевс, за да отвлече девойката Европа ) , докато нашите герои се приближават все по-близко до цивилизацията. Внезапно, по време на един от биваците, докато Ом яде от пустинен храст заедно с друга костенурка, Ворбис се опомня, халосва Брута по тила с камък, разбива по погрешка другата костенурка в скалите, и се отправя към околностите на Цитаделата, до които са вече съвсем близо. А в същото време Симони, достигнал родината си заедно с Дидактилос и Ърн убеждава младия философ да създаде сухоземен вариант на „безименната лодка”- самоходен парен танк-таран, който да срине вратите на Цитаделата, единственото нещо, което стои между Хората на Морската костенурка и узурпацията на властта, по – точно единственото нещо освен армията.

   Ворбис още не е пристигнал.
 
   Ърн се хваща на работа, но нито ковачите от околностите са кадърни, нито Дидактилос успява да даде на тълпите нужната инерция, за да тръгнат срещу Цитаделата и Квизицията.

   Брута се събужда в Цитаделата. Ом е останал далеч назад в пустинята, и той повече не чува гласа Му. Ворбис, който е изкарал нещата така, все едно той е превел Брута през пустинята, където е получил Откровение ( подобно на древния омниански месия Оссори с магарето му ) е обявен по vox populi за Ценобиарх, пророк, осмият поред, очакван отдавна по църковната компутистика. Предстои му да обяви новата официална политика на Църковната империя, която май ще е кръв, кръв, и пак кръв. Отчаян пред лицето на предстоящата катастрофа и заради замлъкването на гласа на неговия Бог, направеният на практика втори в Йерархията Брута се скита из Цитаделата, чудейки се какво да прави. Лу Тце, прост метач ( а фактически „полицай на историята”, нещо като неин полицай ) го съветва да се довери на себе си. В същото време по разказа на един сержант Ърн се досеща, че иначе изключително здравите и масивни врати на Цитаделата най-вероятно се отварят с хидравлически съоръжения, скрити в мазетата. Той и няколко човека заедно със Симони проникват там през древни подземни пещери , за да съботират механизма. Така те се натъкват на Брута, разхождащ се точно над тях. Обнадежден, той се надява да използва помощта на нелегалното им движение срещу Ворбис. За нещастие, в деня на коронацията на новия пророк донос проваля плана и Брута се оказва пред заключени порти, през които никой не му идва на помощ. Хората на Ворбис го хващат, и той е осъден на мъчения върху най – модерния уред за мъчения на Квизицията- морска костенурка, излята от масивен метал, и с пещ отдолу.

   Изглежда, че планът на бунтовнците ще се провали. „Лъжепророкът” Брута е прикован жив да се изпече върху костенурката, портите на Цитаделата си остават затворени, а Мястото – площадът й - е пълен с фанатзирани зрители. И тогава Ом, малкият Велик бог, прави отчаян опит да сопаси пророка си – излиза на открито в пустинята и се преструва на безпомощна костенурка. Когато един орел го вдига във въздуха, за да го разбие отвисоко в земята, Ом на свой ред го захапва за топките ( птиците по принцип въобще нямат топки, но в книгата е иначе ) , и го направлява, докато го отнесе над Мястото.

   Брута прошепва на Ворбис, че ще умре от ръката на Бог, миг след което костенурката Ом, падайки отвисоко, разбива главата на ексквизитора и кандидат – месия. Всичко това е препратка към историята, че древногръцкият философ Есхил уж умрял по подобен начин.
Смъртта на Ворбис кара хората отново да повярват в Бога си, и Ом мълноеносно израства до Голям Бог. Той пръска оковите на прикования Брута и очаква завета му. Тогава Брута скъсва с традицията и изисква нещо нечувано – Богът му да вярва във вярващите Си. Ом побеснява от такава наглост, но се съгласява- за сто години. Предупреждава Симони, Брута и Ърн обаче, че Тиранинът е организирал съюзна флотилия от всички свободни страни по брега на Кръглото море, които имат за цел да смажат Омния, и скоро ще акостират. Брута, Осмият пророк, понася тялото на Ворбис като доказателство за обрат в политиката на Църковната империя и се отправя към пристана. Той се опитва да убеди вражеските адмирали да прекратят войната преди да е започнала, но играта на политика се оказва по – силна, а и омнианците са събрали своята армия зад хълмовете. В този момент Ом, който пристига в Дънманифестин с гръм и трясък, предизвиква сбиване на боговете. Те се явяват на враждуващите страни и възвестяват новото отношение бог – човек. След което изчезват, и се възцарява мир.

   След сто години, сутринта, Брута е все още жив. Престарелият ценобиарх си мисли за златният век, който е донесъл в Омния, и за това, че „тук и сега ние сме живи” – отговорът на будистката философия „Виждаш ли всички тези хора ? След сто години всички те ще са мъртви”. Тогава божествената благословия най-сетне свършва и доживелият патриаршеска възраст пророк умира. Очаква го Пустинята, която всеки човек трябва да извърви сам, за да стигне до съда от другата страна. И там, в началото на пътя, го чака човека, чиято съдба е неразривно свързана с неговата - Ворбис. Той не е посмял да я извърви сам със себе си, с всички злини и зверства, които е извършил, и които са го превърнали в нещо безчовечно.

   „Такъв е Ворбис.”- казва Брута на Смърт – „Но аз съм си аз.”

   И учител и ученик поемат по пътя на душите.

Допълнителна информация:

 Тери Пратчет е особено популярен съвременен писател, затова линковете към свързани с него страници са твърди многобройни, за да бъдат изброени тук. Една от най - полезните все пак е http://www.lspace.org/, където можете да прочетет задкулисна информация за езикови шеги с имената и други похвати като описаните горе.

1 коментар:

Лилия каза...

Очаквам снетърпение продължението и интересно докъде ли стига